Мурджо и кокошчицата партизанка

Така го кръстиха още като пиленце това кокошле моите момичета. Най-голямата ни внучка Гина, на три-четири годинки, си нямаше и хал-хабер какво означава то, но така го запомни и си остана това име за историята, която следва. Тя, историята, се беше заплела в първите години на “приватизацията”, когато най-големият ни брат купи десетина пиленца с едничка цел да ги отгледаме и си подкрепи с “едно кокоше рамо” тънкия бюджет маститият доцент. Стана така, че грижите по отхранването и охраната им се падна без жребий на две персони – на моя милост и на Мурджо. Мурджо бе приет за член на кокошето и нашето семейство за да изпълнява стражеви функции, или казано другояче – да бъде “бодигард” на фамилното пернато богатство. Трябва веднага да поясня, че Мурджо още от детската им възраст прояви симпатии към тях; наблюдаваше ги с прикрито отеческо одобрение как щъкат около него, заети с разрешаване на генералния въпрос – къде се крият тия сладки червейчета, че да ги изровят от калта и видят и те бял свят и ги аплодираше искрено и спонтанно, и полизваше ги насърчително по перушинките. Изобщо Мурджо е човек на чувствата. Това се разбра по-сетне, когато настъпиха преломните времена в нашата история. Кризисните явления докараха нещата до там, че брат ми замина в столицата да партизанства, простете, да се оправя с Висшата атестационна комисия (ВАК), която отказваше, (поради налегнала я научна глухота), да му присвои професорска титла по “Кокошарлък”, уж по причина любителския характер на неговите лекции и занимания в местния, новооснован наш университет (под секрет – курник, обозначен в друга една достоверна история като “Мулен руж”). Ще ви кажа верително, че таквизи университетчета се пръкнаха в ония времена под всякоя керемида, коя се усети òвреме, наснесоха си яйца и си изчупиха научен персонаж, прощавайте, персонал, та не ще е била лесна работата на ВАК да ги изатестирва. Вай, вай, вай! Жива да я оплачеш тая ВАК! Ще изпреваря аз събитията и ще ви осведомя, че същата ни ВАК, в по-късни доби, беше скъсана на изпитите по “Новата Вяра” и “Новото Време”, което идвало, но не се виждало – според академичните й глухари не можело да им се има вяра на “Вярата” и “Времето”. И се вдигна голяма врява. Оказа се, че ВАК освен глуха, била и сляпа. Както и да е, прати я новото време в “девета глуха”. И си остана моят брат непризнат. Простете ме за отклонението, но какви мотиви само – не само, че дойде това време, но то си и отидè, Бог да го прости! И “времето на нàдането”, сиреч “надеждата”, може още да го наречем и “падането”, падна нещо, контузи се и не стана. Станаха други събития и оная вяра се изкелефущи.

Та, докато брат ми се снишаваше по партизанлък из софийските академични потайности, ние с Мурджо тук взехме да си играем на “стражар и апаш”. На първо време само репетирахме. В първо действие Стражарьт бе на поста си и бяхме с него достове. Апашите се появиха за второ, а то се оказа и последно действие. Това дето го разказвам сега е епилог, може да го вземем и за некролог, кой както го възприеме.

Забърквам аз една голяма тенджара с разни варива за кокошките – за цяла седмица. В друга – вода. Мурджо – на синджир, пред курника, в охранителния периметър. И той обезпечен надлежно, включително зъби и нокти. Хващаме си пътя със семейството – на работа и на учение, но на друго място. Връщаме се в петък. Контрол на обстановката. Всичко е нормално – тенджерите празни, поданиците – гладни. Това е доста поучително за подрастващите “електорални единици”, както взеха да ги именуват някои свободните поданици в новоосвободената ни от “комунизъма” татковина. Казах татковина, та се сетих за татковата вина. Но да не избързваме, ще дойде време да се отваря дума и за вината, то без виновни татковци кое време синовно се е разминало!

Мина се що се мина и баш крепителите на режима взеха да го ровят. Стар номер, византийски. Най-големите душмани на императора са в двореца. Уж всичко си е както му е реда, спокойно, муха не брънка под сянката на падишаха, пък то да му омръзне на Мурджо комунизма бащин. Най-първият ни стражар взе, че почна да си мечтае да смени вярата си на апаш, да се оапаши. Тяхната верица нова е неолиберална. Нещо като “свободните зидари”, или “свободните радикали”, само че тук става дума за “свободните апаши”. Много свободен апаш се либералнонавъди по онуй време на радикални промени. Та взе изпървом Мурджо да подкокоросва хрисимите поданички към емигрантство. Бягството “зад граница” бе станало модно и той бе решил, че е време да разруши и последния бастион на село, дето, както се изразяваха познавачите, зубрили и запетайките на “научния комунизъм”, се раждаше и въпроизвеждаше все още “зрял” (като боб) социализъм ката ден. Така нашето опасно за либералните апашори “текезесе” се оказа семейният ни курник. Но стига философии, да карам по същество. Нищо че бе надзирател, Мурджо се оказа подривник “под прикритие”, “пета колона” на апашите, а това, че бе и той на синджир, се оказа най-голямата историческа заблуда на Държавната Ми Сигурност (Не е оная “МИ ПЕТ”, “МИ ГУН” е!). Ще го разбера това, но късно.

Пристигаме ний със семейството, както вече казах, жената се захваща да съживява икономиката на корема, аз въвеждам ред – раздавам купонно дажбите на поданичките, окачвам орден на надзирателя, оглеждам мрежата и потягам пробойните, изобщо слагам периодично ред – някой понижа за назидание, някой поощря с един комат, стара тактика, знаете за “моркова и тоягата”. Пилетата станаха в резултат на “непрестанните грижи” ярки и петлета. Брат ми се появи, отвреме на време, снишен като пор, нали е в академична нелегалност, отмъкне някое току що пропяло петле, оставя ме в неведение да се чудя – нему ли ще пее или на някой член ВАКу? По едно време петлетата секнаха, но неговия мерак по ВАК – не. Та останаха само труженичките тук, търтеите търтиха къде София.

Ама и работническата класа се ояде, в социализъм е все още, почна да се гои и не помисля за яйце изобщо. На такива кокошки мама им туря едно: “Тегне като туч, та ще ти пронесе тя!? Да се огладù, иначе – на дръвника!” Мамините прогнози се сбъднаха – никоя работничка не бе обзета от родолюбив трудов ентусиазъм, яйца няма, само тлъстеят и курешка трупат. Повдигна аз някоя трътлеста представителка на “работническата аристокрация” – мама е права, тегне като туч, трябва да има къде седем-осем кила гола и чиста – без перушина и карантии. Викам си, тая работа върви към смяна на режима, кога нещо се ояде материално и морално, не е на добро – я революция, я контрареволюция! Като остана без ухажори, ярката го удари на лезбийство, проституция и содомия – приближи я Мурджо, пък тя му клекне от раз, на изкушение подлага надзирателя, че той взе да се колебае – да наруши ли закона на морала социалистически или да си остане “тъп, но твърд” страж на режима! Пристъпя и аз, с тенджарата, тя клекне и мен и се гевези. Взеха да се предлагат без да подбират. На пагонлия, на паралия, все там. Ясно като бял ден, Содом и Гомор няма да ни се размине, ами я да хващам калема и да пусна едно писъмце – “На село, за дядо”, демек до нелегалния, че да дойде и си вземе държавническото решение. Щото аз не съм собственик, само на мениджър се правя. Братът отговаря с криптограма: “Зает съм с неотложни държавни дела. Оправяй се сам!” И докато аз се туткам като муха без глава, заговорът набъбва – главният завераджия Мурджо пробва с първите си “кристални” провокации. Нещо като “разузнаване с бой”.

Пропускам, ама ще ви кажа, нали всяко стадо си има мърша, та и нашето. Тая почетна роля се падна на онова кокошле, (стана лаф за него), дето му се лепна тоя станал вече мръсен и минал в нелегалност прякор – “партизанка”. Не че в новото време няма партизанлък, но се вложи отново в това понятие съдържанието старо от време Алеково. Старите, класическите партизанки, бяха взели да се подмокрят милите, имаха тоя си адет още от политбюра и исторически конгреси, та трябваше му наистина ново съдържание и имидж. Пак се отплеснах!

Дели се от стадото това кокошле, щура се из кюшетиите на курника, под стрък лобода се крие, не се натиска пред прожекторите, не налита на хранителни изкушения, вечер, по мръкнало се измъчиня из скривалището си, боязливо си клъвва по някоя яташка троха, изобщо скромност и морал. Знайно е, от морални добродетели не се дебелее, не се “натучи” то и си остана леко като перушинка, класическа партизанка, шугаво същество, с други ценности, не според времето. Дебелото общество тече надясно, тя наляво, то се затече към копанята, тя – встрани от банкети и салтанати. Такива бяха истинните, небанкетни, несиликонови партизанки, за тях народът още песни пее. И ще има да пее и възпява. Та и аз да попея, че и да опея.

Презимува електоратът поживо-поздраво, мен обаче е тревожно, както написа един поет, приятелят ми Йоан, по-сетне, да ме ободри: “Не се отчайвай, ако идва пролет...” Усещам, кълнят тайни политически “пролети”, че и други сътресения може да ни затресат. Ама чуйте. Пристигаме един петък, гледам народът щъка свободен по двора, из лехите, по пътеките, напуснал мрежите, изпуснал му края, все едно гледам син, пардон, бял, митинг на Орлов мост. Бре, започна се! Мрежата подровена, Мурджо седи и се куми на синджира, демек – “ни лук ял, ни лук мирисал”. И как мислите – единствено не митингува, познайте кой! Кокошчицата партизанка – клюнка се, попява си бригадирски песни – “Пред нас са блеснали житата... “, занича дупката на мрежата, но навън не се измушва. Ей това е – вярна на закона и морала! Затискам дупката с някой и друг камък, възстановявам реда, викам им: За “Луканова зима” плачете, трътли с трътли, соцдебелуши с дебелуши.” Защо ги соцдебелушвам да ви кажа, щото те не са готови за либералните полюции, нямат нужния имунитет, “Лесна плячка ще паднете, викам, на сутеньорите на разните отворени общества, да го знаете!” Мурджо, заговорникът, се размина с едно другарско мъмрене, милият. Кой да ти знае, да съм го снел още тогава тоя ми “втори човек”на някой следващ “редовен” пленум. Щото тоя дето най-обичаме, най ще ни измъчва!

Всеки, що се кани правителство да сваля, трябва да си подири òвреме и некои деца на революцията, дето после революцията майка ще си ги изяде. Ама народ прост, ако е чел той лъвовете на Френската революция, презкуп-загрош ще е било, предчувствам, че и на моя народец не ще се размине това удоволствие – гилотината. Втори път, пак петък – същото. Електоратът – по-свободен в поведение, неведение и обноски, щура се, кряка, митингува, ръси стари перушини по улицата на новото бъдеще. Либерализирали се застрашително нравите. Обаче, отбелязвам си аз, че старият порок – да се слагат дамите пред лампаз, пред палат, или комат, си остава. Разпуснати неолиберално, апетитът идва с яденето, че ми клякат на поразия. Ето, тук проявих аз историческата грешка. Вместо да поохлабя режима, да дам някоя и друга свободица, например като ги уредя с петел, с нощен клуб, че да мирясат сексуално, или въведа мандатност на постовете, избори политически с повече от една кандидатура уж, аз, с всичкия си акъл, телеграфирах вероподанно на централната власт в София, че положението вече се омирисва на контрареволюция, пък тя, властта, ми отговори както в оня радиоскеч на Мирча Кришан, за щурмовщината, знаете ли го? Много популярен беше на времето, пък и румънецът го разиграваше по радио София на развален българо-влашки, та разсмива и подмокря народа, слушай в резюме сега: “Начало на месеца. Една строителна бригада на национален обект. “Кипи ударен” труд: “Майсторе, пода-а-а-й ми един пиро-о-он! Тикни ми теслъта-а-а! Кога ша еде-е-ме, доде ли време-е-е? На ти пироня-я-я! Баш сега ли ми го подава-а-аш, вече ми мина-а-а-а. Многу напича, бе-е-е, ела на сенкя” Такива ми ти работи – прозявки и прозяпки. До двадесет и девето, че и до трйсето число. Сетне ела да видиш: “Тутуру-тутуру, тутуруте, тутуру-тутуру, тутуруту! Свири тръбата на поразия, време йок, план се гони, месеца за два деня, че и за един, както и петилетките – за три години, за две, че и за хич. “Давай бърже тоя ваджишки пирон, дръж теслъта, дай триона бе, какво се туткаш, тук режи бе, не там, че ще ми отрежеш главъта. Майсторе, майсторе, жената ражда! След първи, след първи! Майсторе, майсторе жена ти ражда, бе! След първи, след първи рекох! Сега не може! След първи! Ей, млого лошу е туй зивотну – стурмувстинътъ, да знаете!” Последното, “да знаете”, бе на чист влашки.

Та и брат ми, и той “знае”, и щурмува някоя академическа крепост, къде ти да ми отговаря на депешата. “След първи, след първи!” Закърпих как да е мрежата на соцконцлагера, дорде чакам аз депешата височайша, проявих самоинициатива та наругах Мурджо, (за кокошолюбието му), съмнителен взе да ми се вижда, ама слепота кокоша, опростих ги прегрешенията им бащински и толкова. А то наистина да се е чакало – “След “Първи!” май, та дочакало Двадесет и четвърти. Революциите, до една, все си избират някоя лична дата, та да се покажат пред света. Седми ноември ли не щеш, Девети Септември ли, та и Десети Ноември. Обаче за тия дати се шушне, че са били преврати. Щото на тия дати не са били още забърсали собствеността новите чорбаджии, само се топорчели, та след туй. Но нашето се оказа революция! Революция Двадесет и четвъртомайска! Прегази ни, мина като Конна армия, революцията на “Таз сила нова!”

Изманифестираха пред портрета на Светите братя дечицата, (и пред жената, тя нали е директорка на школото) и хайде, фамилията – пак тук. Тишина, ни синджири надзирателски прозвекват, ни музики, ни манифестации се бродят. Мурджо го хванала липсата, синджира скъсан, народът го няма, “берлинската” ми стена подровена и проломена, никой, никой! Е, това е, стана тя! Тук народ, там народ, свещ палвам, диря Го, няма Го народа. Туй е, викам си, и свещ му палнах. И замръкнахме в неизвестности революционни и плахи надежди. Как се развидели, скачам за оглед на събитията, на видело. По едно време чувам: Дзън, дзън, на верига дзънка. Придзънка се Мурджо, (долавяше от километър и познава той песента на моята Жигула, знае графика й), та току се присламчва сега към копанята огладнелият колаборационист, уж разкаян, стиснал опашка между краката. Сложих му аз букаите, и чувам – песен се пее, тихичко, “Шумете дебри и балкани... “ га че е, ама – под сурдинка! Кой мислите – кокошчицата партизанка, пак тя, пее си девойчето, единствено оцеляло в революцията, единствено то ми остана зад мрежата. Е, не сме чак толкова “Много сме, силни сме!”, ама поне още “идем бодри” и сме “верни”, какво друго ни остава покрай междата на двата свята, дето я насмете революцията и вече уж сме едно. Че то верните деца на тая революция си стнаха курбан на либералната апашòрия. Отидоха, до перушинка, не ми се смятат сега ни грижи, ни парà, ни надежди и блянове. Както бе още във Великата Френска, че и в още по-великата Велика Октомврийска, да не изброявам за по-сетне. Как да го не в уста разцелуваш туй дребното верно кокошле! Устоя! И единствен устой ми остана.

Преди брат ми, опечален, полулегален и полугладен, да дойде да я спаси от шумовете на “дебрите и балканите”, снимах аз кокошчицата партизанка и я окачих в рамка. Това ми остана, може да се види тя в домашния музей на революционните борби, до дедите ми. А брат ми – седем-осем кокошки по седем-осем кила багаж всяка, колко мръвка прави, от колко си лиши брата челядта в тия гладни времена, ти смятай! Ама като брат ми, доцентът, е зле с новата сметка, апашорският синдикат му я точно сметна, и датата Двадесет и четвърти включи вътре, от морални съображения, щото е празник на просветата. И се славят учителите.

А Мурджо, питаш? Аз съм консервативно демократично копеле, спретнах му един поучителен неолиберален спектакл. Три дена, от петък вечер до неделя вечер – живот, брате, при “социализъма”: храна, покрив, медицинско обслужване, социални глезотии, ама – верига! Яка! Верига, никакво мърдане, никакво свободно движение на кучета, хора, идеи, стоки и материали. Пази Боже – капитали!

Неделя вечер, оставям го да се оправя сам, от нея вечер, та до петък вечер – капитализъм: малко социална помощ – тенджара със скромни угоди, ама свобода на движение (с една каишка на врата, че не е бездомен клошар или безпрзорен помияр, има си все пак “патрон”), свобода на общуване, ще рече и сексуална, свобода на идеи, на това свобода, на онова, е, на капитали – да прощава, оставих го без начален капитал, за кредитен милионер не се вреди, щото е лапнимуха, та свободи бол, ама – капитализъм! Джунгла! Наобикалят му тенджарата метреси, та от сряда насетне тримири нашият човек. Ама нали искаш капитализъм, на ти капитализъм! Да се оправя свободно с душманите на народа!

Е, оправя се и оправи се. Близо година. Петъчна вечер. Разпети петък! Черен облак, кълби се и пълзешком влачи бавно хоризонта към мен. Изведнъж спусна той черни воали, като траурна мантия, поръбиха я със синьо злато светкавиците. Потреперах неволно, сякаш идеше краят на света, на светлината.

Пристигаме ний в тъмна тъмница, не пъхти никой подир Жигулата, няма синджир да издзвънка, никой не ми лизва с виновна любов ръката. Тишина, тишина! Изчезна и Мурджо! Като дух! Невидим и тих, без да ми създаде, милият, погребални дертове. Така става в тоя ни свят, на изпълнители и поръчители на всякакви поръчки. И свят на светии. Траурни мантии се спускат завинаги.

И чезнат хора и кучета, я в някой кладенец, я в чашата на язовир, я в блато. Я в легенда, я в памет се губят. Какъв скромен и благороден край на историята!

А блата в нашенско бол. И легенди.

Но все още тук-там шумят дебри и балкани.

Поне на снимка!