Между земната памет и звездния безкрай

Между земната памет и звездния безкрай
Денчо Михов за поетичните книги на Геновева Зафирова „Вълшебството на недокоснатите длани“ и „През звездните портали на времето“

Има поетични светове, в които споменът не е просто завръщане към миналото, а нравствено усилие да се съхрани онова, което времето отнема. Такава е една от съществените посоки в двете стихосбирки на Геновева Иванова Зафирова – „Вълшебството на недокоснатите длани“ и „През звездните портали на времето“. Различни по обхват и вътрешна организация, те се срещат в убеждението, че човекът е отговорен пред близките си, пред паметта и пред собствената си съвест.

„Вълшебството на недокоснатите длани“ е книга на равносметката. Подборът обединява молитвена лирика, родови и краеведски сюжети, стихове за учителството, любовни изповеди и граждански размисли. Още тази широта очертава стремежа на авторката да не отделя личното преживяване от общността. Стихотворенията ѝ често започват от конкретен спомен или образ, за да достигнат до въпрос за смисъла на човешкия живот.

Началните стихове на родовата поема заявяват този стремеж с пределна яснота: „Аз търся своето начало... / в родовата памет оцеляло“. Търсенето не е отвлечена носталгия: старинните предмети, семейните имена и конкретните места служат като свидетелства, чрез които миналото придобива лице. 

Особено отчетлив е родовият пласт. В лирическата поема „В памет на моите предци“ търсенето на произход се превръща в пътуване през семейни свидетелства, имена, съдби и исторически събития. Разказът за момчето Петко, понесло вода към опълченците на Шипка, придава човешки мащаб на националната история. В тази творба документалният импулс и поетическото въображение съществуват едновременно: архивът дава опора, а стихът се опитва да възстанови гласа на изчезналите поколения. Тъкмо тук се открива една от характерните черти на Зафирова – желанието да превърне паметта в морално наследство.

В стиховете за родния край паметта има и своя сетивна температура: „Пораснах сред тютюневите ниви, / горчеше хлябът ми като пелин“. Тук вкусът на горчивината и земният образ на нивите говорят по-непосредствено от всяка декларация за принадлежност. Миналото не е идеализирано безусловно; в него съжителстват трудността на детството и вътрешната сила, която то е изградило.

Айтос също присъства не само като географско име, а като духовна родина. В „Коя съм аз?...“, „Празнично ретро“ и „Аетос – моя древна земя“ личната биография се вписва в пейзажа и легендите на родния край. Наред с тях стихотворението „Чакам да се върнеш, мамо“ придава на паметта интимна, болезнена плътност. Тук поетичният глас е най-убедителен, когато се доверява на осезаемия детайл – вретеното, косите, вратата, очакването – вместо да назовава чувството направо.

В „Молитва към Исус“ лирическата говорителка признава: „Зная сама, че не съм съвършена, / често грехът се вселява у мен.“ Изповедното признание предпазва молитвата от самодоволна назидателност. А в „Где е Човекът, Господи?“ въпросът „Где е Човекът, Господи?!“ прозвучава като нравствена тревога, която не допуска лесно утешение. Контрастът между запалената свещ и стиснатия нож е сред най-острите образи в тази част на книгата.

Друга опора на книгата е християнската ценностна система. Цикълът „Благодаря ти, Боже“ включва молитвени обръщения и стихове, в които светлината, свещта и пътят обозначават надежда за нравствено обновление. Но религиозното чувство не изключва тревогата: „Где е Човекът, Господи?“ поставя остро въпроса за лицемерието и отчуждението. Образът на човека с ангелски криле и маска, със свещ в едната ръка и нож в другата, разколебава лесните противопоставяния между добро и зло. Тъкмо подобни напрегнати образи дават на поезията по-голяма художествена сила от прякото поучение.

В „През звездните портали на времето“ центърът се измества. Родово-историческото пространство отстъпва място на вътрешното пътуване – през несподелена обич, разочарование, прошка и търсене на духовна висота. Още в авторовото въведение поезията е определена като мост между болката и опрощението. Тази формула помага да се разбере и композиционната логика на книгата: споменът не е застинала картина, а движение между загубеното и възможното.

В заглавната творба признанието „През звездните портали на времето / исках да стигна до тебе...“ поставя любовта в необичайно широко измерение. Времето е едновременно преграда и възможен проход; въображението прави срещата мислима дори когато животът я е отложил. А краткото „Дар е всеки трепет и блян, / даже мигът неизживян“ показва как неизпълненото желание се превръща в ценност, а не само в повод за тъга.

Заглавният образ на звездните портали е многозначен. Той свързва времето на човешката биография с представата за безкрая, а любовното очакване – с космическа перспектива. В началните стихове повторението на пътуването „към тебе“ превръща отсъстващия друг в едновременно земен адресат и символ на недостижимата близост. Пламъчето, въгленът и жарта се появяват многократно като знаци на чувство, което не угасва напълно. Повторяемостта създава вътрешно единство, макар на места да ограничава изненадата на поетическия изказ.

И все пак този порив не е безконфликтен. Лирическата говорителка настоява да бъде разбрана отвъд телесното привличане и търси духовно съзвучие. Така повторението на огъня и жарта може да се чете и като опит да се съхрани достойнството на чувството, а не просто неговият спомен.

Особено интересен е преходът от любовната изповед към социалната чувствителност. В стихотворението, започващо с образа на „утайката на деня“, горчивината на ежедневието е представена чрез необичайното сравнение с несмляно кафе. Тази конкретна, почти телесна метафора е по-въздействаща от абстрактните определения за бездуховност. Екологичната тревога за „Майката Земя“, въпросът „Къде си, Дон Кихоте?“ и стиховете за човешката доброта разширяват хоризонта на книгата отвъд личната съдба.

Особено силно звучи началото: „Утайката на деня / като кафе несмляно дъвча бавно“. Неочакваното съчетаване на вкус, физическо усилие и време превръща обществената горчивина в лично преживяване. В екологичните стихове призивът „Ти, човеко, разбери, / горите наши не сечи“ е значително по-пряк: авторката предпочита ясната гражданска позиция пред многозначността на метафората.

В „Ехо от вик на Всемира“ космическата образност достига най-голяма разгърнатост: звезди, комети, планети и небесни пътеки съпътстват копнежа по Божественото. Този полет не е научнофантастичен сюжет, а алегория на душевното извисяване. Важното за лирическата говорителка е не да овладее безкрая, а да намери в него закрила и смисъл. Така звездното пространство се оказва сродно на молитвената светлина от първата книга.

В космическата визия „От Божията длан поета, / издигнах се като ракета“ съвременният образ на ракетата се среща с традиционния религиозен символ на Божията ръка. Това смесване на регистри е характерно за стремежа на Зафирова да свърже всекидневния човешки опит с представата за трансцендентното.

Поетиката на Зафирова е открито изповедна, с предпочитание към римуваното слово, реторичния въпрос, възклицанието и прякото обръщение. Тя не се стреми към хладна дистанция или езиков експеримент; търси непосредствен контакт с читателя. Тази искреност е нейно качество, но и художествено изпитание. На места декларативността, неравномерният ритъм и натрупването на познати символи – светлина, криле, звезди, сълзи – отслабват внушението. Най-силните моменти идват тогава, когато общочовешката идея е въплътена в неповторима ситуация, точен предметен образ или драматично противоречие.

Именно сравнението между отделните творби откроява разликата между внушение и обяснение. Когато стихът оставя образа да носи смисъла – като горчивия хляб, несмляното кафе или свещта до ножа – читателят участва в откриването му. Когато посланието е изказано като готова нравствена формула, поезията се доближава до публицистичната или поучителната реч. Това напрежение не обезсилва книгите, а очертава реалния характер на авторовото търсене.

С повече от осем поетични и белетристични книги зад гърба си Геновева Зафирова утвърждава своето присъствие в литературното пространство като автор с последователни духовни и нравствени търсения. Дългогодишната ѝ преподавателска дейност по български език и литература несъмнено е оставила своя отпечатък върху отношението ѝ към словото – не само като средство за художествено себеизразяване, но и като възможност за съхраняване на паметта, за възпитаване на чувствителност към доброто и за отстояване на непреходните човешки ценности. В творчеството ѝ личното преживяване неизменно търси своите по-широки измерения – в съдбата на рода, в историческата памет, в духовните изпитания на съвременния човек.

„Вълшебството на недокоснатите длани“ и „През звездните портали на времето“ са своеобразно продължение на този творчески и житейски път. Двете книги ни срещат с поезия, която не се стреми да впечатлява с формални експерименти, а да споделя, да пита, да съхранява и да напомня. Защото отвъд болката от несбъднатото, отвъд преходността на човешкото съществуване и неизбежните загуби остава онова, което времето не може да отнеме – способността да обичаме, да помним и да вярваме. Именно в тази устойчива потребност от духовна светлина се открива и най-същественото послание на поетическия свят на Геновева Зафирова.

------------
Геновева Зафирова, „Вълшебството на недокоснатите длани“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2026. 
Геновева Зафирова, „През звездните портали на времето“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2026.