Лятото

Слънцето залязва... Заровило рошава глава в полата ми, лятото плаче. Аз го изпращам до тополата и го целувам за последен път по челото. След това то се покатерва с нечувана ловкост догоре, разтваря ръце и изчезва. След лятото остава само пепел от мрак и прегорели смехове. Жежките му бронзови стъпки бавно изстиват. Става хладно.

“Нататък, нататък!” – шепне вятърът и ме дърпа към морската градина...

“А къде е лунапаркът?”

“Няма го! Лятото си го прибра!” – отвръщат няколко побелели от тъга вълни.

“Лятото, лятото!” – шепнат сивите пясъци.

“Жадни сме – проплакват стъпките. – Къде е лятото? То ни даваше и топлина, и сол, за да не умрем!”

“Лятото? То си отиде!” – пропява един далечен фар и светлото му око се премрежва от сълзи.

“Отиде си!” – зашумяват мидите. Една розова раковина свирва тихо, уплашено и става съвсем черна.

“То си е отишло!” – крясва за последен път чайка и пада мъртва на студените пясъци.

Морето е горчиво, горчиво като бира.

“Искам лятото, лято! – плаче малко раче. – То ми каза, че съм червено като косите му. О, как ме галеше всяка вечер! Какви приказки ми разказваше!”

“Наистина ли лятото си е отишло?” – пита задъхано една риба, изплувала от дълбините на своя дом.

“Отиде си!”

“Отиде си?” – и лудо разтрепераните й хриле застиват. Тя е мъртва. Вълните я изхвърлят на брега и само студена мъка като сол остава да блести по безжизнените люспи.

Но изведнъж кеят ме забелязва: “Лятото, лятото, то не си е тръгнало!”

Поглеждат ме вълни, миди, пясъци.

“Лятото! Лятото!” – блясва окото на фара. Цялото море трепери от радост.

Поглеждам се. И чудо! Полата ми е светла, съвсем светла и топла. Дланите, косите ми греят. Та нали с тях съм галила лятото. Сълзите му попиваха в дрехите ми.

И в този миг аз се чувствам добра и светла като самото лято. Загребвам с шепа солена светлина и напоявам стъпките. Стоплям сивите пясъци, а в черната раковина поставям няколко златни косъма от косите си и тя отново е розова. Поемам в длани рачето и то престава да плаче. В отворената човка на мъртвата чайка изсипвам лято и стоплям хрилете на рибата. Те пак са живи.

“Лятото, лятото!” – шепне морето.

“Лятото!” – пропява фарът.

“Лятото!” – говори морският вятър.

И затоплени, щастливи, те заспиват за есента и зимата! Целувам малкото спящо раче, помахвам на фара и си тръгвам. Тръгвам си топла и светла като лятото...

Петя Дубарова
1975 г.