Карта на книгите, карта на човешкото

Карта на книгите, карта на човешкото
Литературно ревю от Петя Станева за книгата на Денчо Михов „Литературни меридиани. Какво се пише тук и сега“

Има книги, които разказват истории, и книги, които разказват за самите книги. Но има и по-редки издания, в които между страниците на литературния разговор постепенно се появява портретът на една епоха, на една общност и на човека, избрал да бъде техен внимателен свидетел. Такъв е сборникът „Литературни меридиани. Какво се пише тук и сега“ на Денчо Михов. На пръв поглед той събира ревюта на поетични и белетристични произведения. При по-внимателен прочит обаче се разкрива нещо повече: своеобразна карта на съвременното литературно многогласие, съставена не от географски координати, а от човешки съдби, въображение, надежди и думи.

Още заглавието съдържа две важни обещания. „Меридианите“ предполагат движение, срещи и различни посоки на творческото търсене; „тук и сега“ настоява за присъствието на литературата в настоящето, а не само в утвърдения литературен канон. Авторът не се стреми да напише история на литературата с окончателни присъди. Той избира по-скромна, но не по-малко значима задача: да открои книгите, които са го впечатлили, да разчете техните послания и да предложи на читателя пътека към тях.

В своя текст „Вместо предговор“ Михов разказва с характерна самоирония за пътя си от инженер-химик към издател и автор на литературни отзиви. В тази привидно необичайна биография има ключ към подхода му. Привичката да наблюдава, да търси закономерности и да подрежда факти се среща с чувствителността на читателя, за когото книгата е преди всичко човешко изказване. Той не скрива субективността на избора си; напротив, признава, че пише за произведения, които са го „докоснали“. Тази дума е може би най-точното определение за вътрешната мярка на сборника.

Композицията следва три големи посоки: поезия, белетристика и книги, отличени с литературната награда „Еквалибриум“. Подредбата не претендира за строга академична систематика. Тя дава свобода на читателя да отваря книгата на различни места, да прескача между автори и жанрове, да открива неочаквани сродства. Самият Михов отбелязва, че „книга като тази не се чете поред“. Това не е извинение за разнородността, а покана за свободно литературно пътешествие.

В поетичния раздел особено ясно личи стремежът на рецензента да открива емоционалното ядро на всяка стихосбирка. Любовта, раздялата, паметта, самотата, надеждата и морето преминават през различни авторови гласове, но никога не звучат съвсем еднакво. От „Слънце и Луна“ на Виктория Джеймс дьо Солей до „Окрилена“ на Мадлен Дечева, от морските образи до интимните изповеди, интересът му е насочен не толкова към формалното класифициране на стиха, колкото към неговата способност да предизвика съпреживяване. Особено показателно е присъствието на маринистичната лирика: морето тук не е само пейзаж, а памет, родно място и вътрешно състояние.

Белетристичният раздел разширява хоризонта. Тук редом застават психологически и любовни истории, исторически сюжети, фантастични допускания, приказни светове и криминални интриги. В ревюто за „Пътят“ на Даниела Петрова водеща става темата за преодоляването на страха и завръщането към себе си; в представянето на „Порив на вятъра“ от Даниела Кирилова вниманието се съсредоточава върху избора, изпитанията и цената на личната свобода. Другаде разказът поема към легендата за Урдовиза или към тревожните въпроси за бъдещето на човешката цивилизация. Жанровото разнообразие не разрушава единството на сборника, защото въпросът, който рецензентът задава на всяка книга, остава сходен: какво ни казва тя за човека?

Има характерен похват, който обединява тези текстове: Михов често приближава читателя до сюжета или лирическата ситуация, цитира ключов откъс, а после оставя отворен въпрос. Той умее да поддържа любопитството, без непременно да разкрива развръзката. Ревюто при него е едновременно интерпретация и жест на гостоприемство: открехва вратата към произведението, но не влиза вместо бъдещия му читател. Това е и причината текстовете да имат отчетлив публицистичен ритъм, непосредствено обръщение и нерядко образен, почти есеистичен финал.

Третият раздел, посветен на отличените с „Еквалибриум“ книги, добавя още едно измерение — грижата за литературното начало. Наградата, учредена от „Либра Скорп“, е представена не просто като отличие, а като възможност за нови автори да бъдат забелязани и чути. Така сборникът придобива и документална стойност: той пази следи от литературни дебюти, издателски усилия и творчески общности, които иначе лесно биха останали извън големия публичен разговор.

Разбира се, тази книга не следва модела на безпристрастната, дистанцирана критика. Авторът предпочита да търси силните страни, да насърчава и да представя произведенията в най-благоприятната им светлина. Понякога това води до превес на преразказа и емоционалното одобрение над сравнителния анализ или по-острото естетическо разграничаване. Но тази особеност трябва да се преценява спрямо заявената цел. „Литературни меридиани“ не е съдебна зала за литературни присъди; тя е пространство за среща между написаното и непрочелия го още човек. Нейната убедителност идва не от претенцията за последна истина, а от постоянството на вниманието.

В предговора си доц. д-р Елица Дубарова разглежда сборника през неговата литературна, социална и издателска природа и откроява фигурата на издателя като своеобразен литературен агент. Тази перспектива е важна, но самите ревюта позволяват и още един прочит. Те разкриват труд, който продължава след отпечатването на книгата: трудът да ѝ се даде втори живот чрез разговор, препоръка и памет. В този смисъл издателската дейност прераства в културно посредничество, а рецензентът се превръща в пазител на множество различни гласове.

Най-същественото достойнство на „Литературни меридиани“ може би е именно това упорито доверие в правото на всяка книга да срещне своя читател. Не всички представени творби са еднакви по художествена амбиция, жанрова зрелост или литературен мащаб. Но всяка е нечий опит да бъде назован светът. Събрани заедно, тези опити изграждат пъстър и понякога противоречив образ на нашето литературно настояще — не такова, каквото би изглеждало в учебник след десетилетия, а такова, каквото диша днес.

И може би точно тук се крие най-красивият парадокс на книгата: тя говори за десетки други книги, а накрая сама се превръща в разказ — за любовта към словото, за отговорността към твореца и за тихото постоянство, с което се създава културна памет. Меридианите на географската карта се срещат при полюсите. Литературните меридиани на Денчо Михов се срещат в човека — там, където чуждата история внезапно започва да звучи като наша.

Защото книгите не живеят само докато са отворени. Те продължават да съществуват, когато някой ги помни, говори за тях и ги подава нататък. А ако литературата е необятно море от гласове, „Литературни меридиани“ е онзи светъл ориентир, който ни напомня, че нито една истински споделена дума не потъва безследно. Тя просто чака своя следващ бряг.

------------
Денчо Михов, „Литературни меридиани. Какво се пише тук и сега“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2026.