“И така нататък” от Владимир Шумелов

“И така нататък”[1] от Владимир Шумелов

За “изгубената памет за/на поколението”

Героите на Владимир Шумелов фиксират, чрез обърканите си битиета това, което авторът иронично би нарекъл “изгубената памет за/на поколението”… Изгубена обаче не във времето, а в безвремието; а времето е дадено като окръжаващ каменен фон, и покрай това и като текущо, непрекъснато чезнещо в безперспективността… Пребиваването в българската ситуация винаги води до ботевското: “вино, вино дайте!”, т.е. забравата и накрая смъртта възстановят равновесието на нищо-не-случващото-се…

Личното битие обаче у нас е по някакъв парадоксален начин и “общо”; общи са съновиденията ни, мечтите, чувството за обреченост, носталгията по отминалите дни… Осемдесетте бяха странно време: време на голямата депресия, на чернобилските лъжи, на краха на илюзиите, на “всичко е относително и имагинерно”. Яростният порив към свобода, който ни бе имплантиран най-вече чрез рок-музиката, нямаше накъде да се отприщи и затова само в здрачни сънища сънувахме идващото срещу ни… Времето на прехода обаче не ни даде оная панорамност и адекватен език за описване на станалото и ставащото; персонажите на това славно и героично време бяха като залепнали насекоми към меда на собствените си преживявания; мисля, че в разказите на Шумелов това е избегнато, времето е достатъчно отчетливо маркирано с особеностите си, поведенията са обосновани и следват вътрешната си логика, макар че “човек е тайна” все пак…

Героите в този сборник явно изповядват вярата във възможността на “другото състояние”, пътят към което не им е достатъчно ясен… Метафората на пътя е основна в тази книга и присъства под различни модификации в разказите. “Пътят” на Керуак, автостопът към неизвестното…, движението срещу застоя, промяната срещу ретроградността; героите носят бунта в кръвта си, макар и често хипертрофиран и откачен… Странна е и “действителността” в разказите на Шумелов: българска и отчуждена същевременно, без снизходителност. Може би героите пътуват към себе си, чрез странностите, волнодумството и небрежността, така характерни за интелигента на 80-те…

Същевременно наблюдаваме една постмодерна интертекстуалност, уплътняваща фикциите по по-интересен начин; и не на последно място – Шумелов умее да разказва истории, майстор е на ироничната вметка, детайлизира добре психологическото състояние на героите. Мисля, че отношението му към българското битие е като към непроменима по същество субстанциалност; може би за това способства и родният му град Велико Търново.

Един разказвач винаги опоетизира локалността на ставащото; на фона на историята космополитното чувстване изглежда странно, но точно това ни дават метафорите на пътя, на заминаването, на случайно попадналия в обичайна среда персонаж-трикстер в разказите на Шумелов… Няма формула, която да изчерпва вариантите на поведение на героите му: “такъв е животът”, сякаш иска да ни каже авторът.

Увлечени, ние му вярваме.

--------------------

[1] Владимир Шумелов. “И така нататък”, В. Търново, изд. “Фабер”, 2007.

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.