Дървото на пътя

Дървото на пътя

Пътят й не беше права линия. Нито беше мост от злато, застлан с обещания.
Понякога беше каменист, понякога кален, понякога се губеше сред сенки.

Но винаги по средата имаше нещо.
Дърво.

Едно и също дърво –
сякаш изникваше от нейните мисли,
сякаш растеше от нейните въпроси.
Там спираше.
Не за да си почине.
А за да чуе.

„Не бързай“, прошумоляваше вятърът в клоните.
„Корените ми знаят повече от картите.“
И тя слушаше.

Под това дърво се молеше.
Под това дърво плачеше.
Под това дърво намираше отговори, които думите не можеха да изрекат.

Дървото не говореше като хората.
То просто стоеше.
И това бе достатъчно.