Тътени

В размисли се потопих,
за да проумея истина една –
досега живял съм, май че,
в някакви си други измерения
с Тътени в сърцето.

И в “Тътени”, настоящата, четвърта книга, поетът следва себе си, върви по свой път и се изразява така, както чувства и мисли. Думите му често са груби, но преки, формата на стиха е своеобразна, но негова, а ритъмът напълно отговаря на неговия физически и духовен израз. Ако тази книга попадне в ръцете на някой естет, той би възразил остро. Защото думите не са деликатни, елейно мелодични или упойващи. Те са преки, остри, внезапно избухващи. Просто идват от един объркан свят и несъобразени с естетски изисквания.

Лазов не се спира, за да търси деликатни изрази, смайващи метафори, впечатляващи образи. Неговите стихове имат обществено-политически и социален характер. Той е поет на болката. Не ругае, не крещи, не шуми, а с угнетение ни посочва онова, което човешката същност не понася. Напомня ни за забравени неща, за ужаса от примирението в този изкривен и деформиран живот:
Защо повярвахме, Пикасо,
че гълъбите носят мир?
Къде са те сега,
като позорно излетяха оглушели
от празнословно речовитите ни митинги?
Не вярваме, че гълъбите носят мир –
отнесоха го вдън гори.

Колко съвременно звучи “Не вярвайте на Пикасо”! И макар че няма образи, това стихотворение въздейства на нашето съзнание, защото е вярно и правдиво.

Ангел Лазов е чувствителен човек – мигновено реагира на всичко, до което се докосне. При него няма теми, има състояния. Преките, открити и ясни думи понякога са нетърпими като взрив:
В прозореца на безпаричното ми време
ударих як пестник.
Прозорецът, естествено, се счупи.
Като живота ми.
Сега си имам занимание –
събирам техните отломки
в мозайка да ги подредя.

В “Мозайка” може много да се разсъждава – има голям подтекст. Това е нашият човешки живот днес. Чупим, разваляме и се занимаваме с подреждане на счупените парчета. Вършим глупави неща. И болезнени.

Такъв поет ни е необходим. Нужен ни е като изразител на нашите чувства, настроения и мисли. Днес не са ни нужни мъдрувания, превзети сантиментални изрази, а открити, честни, без завоалиране песни. Те не са по моя модел и разбиране, но ги приемам, защото са необходими и са израз на нашия свят, в който Лазов може да бъде и много поетичен, нежен, приятно образен. Доказва го “Ярост”:
Клони, нагиздени в бяло,
сватбени рокли кроят.
Няма ги птиците –
има ли сватба без песен?

Поетиката на Лазов е освободена от обичайните семантични и синтактични обвързаности. Няма я традиционната песенност, няма пъргави стихчета със звънки римички. Тези класически стъпки не отговарят на нашата действителност, на нашия свят – груб и порочен. Лазов е първичен, естествен. Пее така, както птичката пее, както тя вижда и чувства своя свят. И най-красивото на тези поетични късове е тяхната естественост. Така те добиват особено звучене, не идват от другаде, а са поникнали и расли на своя почва. Ето защо можем да кажем: това е Ангел Лазов.

Неговото слово в много отношения има комуникативен характер. Думите са ежедневни, такива, каквито ние си ги говорим, а не измислени и съчинени. Преструвките и амбициите на откривател не са за него. Поетът има богат житейски и социален опит и в цялото си творчество следва живота, изразява го такъв, какъвто е:
Казаха ми да забравя
като пух, отвян от вятър,
миналите времена.
Как да те забравя, мой Април
от праминалия век?
Изстрели трасираха едно безсмъртие.
Баташката му кръв не се намесва само в цитираното стихотворение “Април ‘1876”, а и в “Поборници”:
Батак,
родил се от любов към свободата,
след Цепина
отново към безсмъртие потегли.
Отмери в мен
величието на куршумените залпове.

Няма да пропусна да отбележа и някои шаблонизирани изрази, но те не дразнят особено, защото са верни на самото стихотворение. Но като се замисля, къде ли няма подобни неща? Не мога да си позволя да бъда оня глупав естет, който заради бълхата изгаря юргана.

Опитах се да направя творчески портрет на поета Ангел Лазов и то само да го щриховам, защото за по-голяма пълнота се иска по-голямо пространство и време.

От редактора