Зима

Зима

Кое течение ме хвърли върху този залив?
Не казвай: особено безвремие,
отричай идеала,
копнежа и протуберансите на светлината,
блестящия син меч на сталактита.

Наблюдавам снега,
и разбирам в покоя има смисъл и значения.

Докосвам снежинки и се изпълвам с летяща материя.
Докосвам вятъра – с въздишки се изпълвам.
А тази еластичност на водата усещам до обвивките на атома.

От далеч видях два успоредни земетръса,
ще е много да се вслушам в тях,
в степите и в пясъка,
нали там всичките метаморфози на живота
предшестват
нашите идеи за метафори.

Нали игра със сенки заема всичките илюзии,
чак до входа на легендите,
които още крият неразчетени знаци по скалите,
пазят онези малки кръгли щерни,
които виното на времето събират
за жертвени олтари
върху релефи
мълчаливи като ледници.

Сега за мен
зимата е непостижима,
както е непостижима вътрешната сила на числата,
естествените колебания на квантувани наречия,
и този бавен, бавен кислород,
с който се излиза от съня,
толкова необходим като докосване.

Блуждаеща планета е умът ми
и само знак от звездния атлас ми стига,
да държа душа и тяло заедно,
тук където за ориентир ми служи слънцето,
така тъждествено със любовта и теб.

-------------

Публ. в “Поети, влюбени в морето”, Антология поезия, Бургас, 2010.

-------------