Заминаване

Заминаване

Замина, спря, но продължи
останах сам и тъжен,
да беше се обърнала поне
сянката самотна да обгърнеш.

Останаха коне с развети гриви,
остана пъстро-черен слънчогледа,
остана двор със белоснежни сливи
остана пусто лято, неугледно.

Замина и загърби любовта
остана наполовина, неразкрита,
започнала с горене и мечти,
завършила с мъка неприкрита.

Остават мисли за чудесен брак
остава синьо-черен небосвода,
остава дъжд сред неизброден мрак,
остава Кафка-европейска мода.

Остават истини от син пестил,
остават и лъжите вечни, мили,
оставам сам, но вече съм открил
в мене да бушуват страшни сили.

Остават копия от твърд метал,
остават счупен кръст и менгемета,
остава спомена за теб – умрял
уви, не още, душо моя клета.

Поисках да изчезна, та нали
и ти стопи се, не остана вечна,
но пак се върнах за да ме боли,
за да съм близо, не през три морета.

Останах с котките, със спомена от лед
оставах всяка вечер пред портрета
и пиех, пеех, виех и проклет
оставах аз да чакам участ клета.

И ето в края – грохнала снага,
мустаци бели, смачкано либидо
остана ти, прекрасна самота
и вино бяло, и консерва стари стриди.