Заблудата

Заблудата

Студът превърна бистрата река
във стомна заледена, ненапита.
Овърза чело с бели знамена
пробудената зима в планините.
Компасът ми замръзна във снега,
къртици са посоките ми слепи.
Омразата смених със свобода,
сама избрах безлюдните пътеки.

Живот без стреме, мисъл без юзда,
тъй бързо се усетих уловена:
Предъвкан спомен, плюя самота,
кафето ми – една сълза студена.
Снегът е мой стражар и господар,
премръзналото тяло ми е клетка.
От жилите е спретнал катинар,
от мислите отчаяни – решетка.

Последното си зрънце изтървах,
на дните изоставени в багажа.
Когато снеговете се стопят,
какво е слънце, щях да му покажа.
Не чакам никой да изпрати дар –
трошица хляб на гладния в ръката.
Платих си със последния пендар
за кратката наслада на душата.
Живея със трагичната вина,
че мога със заблудата да свикна.
Вървя по вкочанената земя.
И търся място, дето да поникна...