За вечното добро на хората...

За вечното добро на хората...

Изминаха осемдесет години от ранната смърт на поета Кръстю Борисов (28.ХI.1925 – 20.ХI1.1944) от град Дебелец, Великотърновско. Днес той, както редица още родни творци, отишли си съвсем млади, е почти непознат. И той, като част от тях, е отнесен от Жълтата гостенка. И той се „радва“ на следсмъртна тънка книжчица, посбрала иначе пръснатата му по ученически и литературни издания поезия. Защо надничаме след толкова време по страниците на „Стихове“, издадена през ноември 1945 г., печ. „Отец Паисий“, В.Т.?

Творчеството на Борисов, за краткото му житейско битие, дава заявка за несъмнено литературно дарование. Младежът се отличава с наблюдателност и социална чувствителност за барутното време, в което съществува. Говори за бушуващата война с ненавист и възпява бъдещия свободен труд, По редовете съжителстват героичната българска история и краткият събитиен анализ. Ясно изразената надежда за очакван мир по света, „снимки“ на нерадото селско настояще и жадувани промени в гражданския хоризонт. Поетът говори, по спомени на съвременници, с възторг за Смирненски: „Аз съм чел повече от 100 пъти неговите стихотворения. Особено ми харесва „Желтата гостенка (по правописа в уводната част)... Тя ми допада. Тая коварна болест се е загнездила и в моите гърди. Но аз ще се боря. Искам да живея и да дам това, което мога!“ Което и ни завеща в лириката си и в преводите си на Бодлер и Ламартин.

Не трябва да търсим в творчеството на Кръстю Борисов избистрена партийна принадлежност и политическа ангажираност. Водещи в тематичните му предпочитания са мирът, родината, хармоничното съществуване, градивният труд. Заветите на предците, човечността, детството, красивата природа. Достатъчно показателни са заглавията на включените в книгата стихове: „Хайдути“, „Човешка песен“, „Към родината“, „Химн на труда“, „Борба за живот“, „Бъдеще“ и т.н. В някои творби – например „Ехо“, ясно се долавя идейният пример на Ведбал, без той да е механично копиран. На друго място авторът осъзнато и честно споделя пред аудиторията моралното си кредо:

Гърдите ми са много тесни.
Жадувам слънце и простор.
Затуй младежките ми песни
са пети сякаш в глух затвор.

Но аз живея, крепна, пиша.
В стиха ми се разгаря плам.
И в всяка песен жажда диша
на хората да се раздам.

Все пак, на фона на всичко споделено дотук, не можем да отминем и темата за смъртта. Тя не е доминираща, ала и в нейната същност се потапя перото на тъй младия още автор. В малкото редове на оставеното от него не срещаме себеокайване, жалба да не бъде забравян, или пък плаха надежда горчивата чаша да го отмине поне още малко. Разкриваме през праха на времето изповедна споделеност, която не може да не роди вълнение:

Сега е есен... тъмното пълчище
на спомените иде на вълни.
Приседнал като старец до огнището,
броя без плач последните си дни.
„Морна песен“

Мисля си, колко ли имена на млади творци като Кръстю Борисов, едва напъпили за пролетта на своя интелектуален апогей, са угаснали в забвение без време. Има от столицата и от „провинцията“. Има и автори, оставили тленното си съществуване в странство. Те са частички от мозайката на българската литература и може би е добре да се състави сборник с тях и с най-емблематичните им произведения. Кому е нужно подобно начинание? Ами на нас и на интелектуалната ни памет. Която стана твърде избирателна, особено след „вододела“ на 1989 г. - създаден от провидението явно заради нашите безкрайни балкански грехове...

------------
Кръстю Борисов, „Стихове“, печ. „Отец Паисий“, В.Т., ноември 1945.
------------