За естествените неща

Странната книга, която предлага издателство “Либра Скорп”,* е изненадваща поне в няколко посоки: първо, “Въведение в маркучологията” е авторски труд на директора на издателството – доктор Денчо Михов. Второ, тази книга независимо от привидните научни претенции, които демонстрира още със заглавието, е литературна. Трето (произтичащо от второто), когато рецептивната ни читателска нагласа се настрои за маркучологията като литературен факт, става ясно, че освен завидните литературни качества, които притежава, тя излъчва още един приносен смисъл, за който предстои да се говори в настоящия текст.

Книгата “повествува” в изчистен научен дискурс, съвсем приличен на дисертационно писане. Научният подход от своя страна се явява цел и съдържателна същност на пародийния заряд на този своеобразен трактат върху новата наука маркучология. “Въведение в маркучологията” е пар екселанс пародия и това дава достатъчно основание книгата да се причисли към масива (но не и масовостта) от литературно-художествена продукция. Безсмислено е тук да се правят отклонения в обосновки за доминиращата литературна определеност на пародията. Макар и явяваща се в много разновидности, пародията все таки е духовна дейност, за която в повечето случаи се изисква литературно-творческа предразположеност. Самият Исак Паси коментира в студията си върху смешното, че “хуморът, пародията, иронията принадлежат към духовно отворените проявления на смешното и са невъзможни без творческа дейност на субекта”. Творческият субект в случая е Денчо Михов и още с прочита на първите страници от “Въведението” става ясно, че книгата му атакува с пародиен устрем едновременно и жанровата конвенция, обичайно назоваваща се като дисертация, и тематичния обхват на така изградения научен труд. Ето какво посочва самият автор още в увода на своята “дисертация” за предмет на научното изследване: “маркучологията най-общо е наука, изучаваща качествените и количествени закономерности, съпътстващи отделителните процеси в живия свят”.

Очевидно е, че книгата разчита на един основен механизъм за постигане на пародийния ефект, а именно – заиграването с обществено-моралната скрупульозност при коментирането на не особено благоприличните природни функции на човешкия организъм, свързани с изхождането. В хода на тази заигравка се задейства още един типичен литературен принцип – мистификацията. Тя е тази, която доизгражда и уплътнява пародията в нейните основания – като се започне от маркера за научност в словообразуванието “маркучология” (дано е станало ясно, че такава наука няма), мине се през “историческия” (с цялата претенция за истинност) преглед на същата тази наука (чийто основи е положил някой си проф. Клийнботъм), и се свърши с използваната литература, цитирана в края на труда. (За да не объркаме добронамерения читател, тук ще си позволим да кажем, че личността на автора, д-р Денчо Михов, както и неговата тежаща научна биография са чиста реалност.) За непознаващия английски език читател, авторите и заглавията на научните публикации звучат особено авторитетно. А ето и част от самите международни издания, където водещите имена в науката маркучология публикуват своите маркучологически открития:

Cleanbottom, D., Criticism on some unfounded fart-maker’s treatments, Journal of classical hoselogy, 10(1), 45-67, Cleanbottom Publishing House, Cambridge – преводът съответно гласи “Критика на някои ненаучни фартмейкърски постановки”, списанието е “Списание за класическа маркучология” (прецизността, с която са посочени страниците и изданията е част от мистифициращата енергия на текста);

Cleanbottom, D., Fundamentals of classical hoselogy, или в превод на български “Основи на класическата маркучология”;

Cleanbottom, D., Mathematical Principles of the Fundamental Hoselogy, преведено съответно “Математически основи на общата маркучология” или On gut-droppers’ criticism of overstrain’s theory, Journal of classical hoselogy “Върху гатдропърската критика на теорията за овърстрейна”, Списание за класическа маркучология.

Достатъчно е да се загледаме по-диференцирано в сложно съставеното име на автора, за да установим, че Клийнботъм (Cleanbottom), преведено литературно от английски, ще рече “чист задник”. В този смисъл съвсем логично се пораждат имената на опонентите на главния герой в маркучологията – по законите на сугестията за формиране на правилна ценностна система (чрез явно противопоставяне по основни признаци), имената на противниците на този (очевидно) чистоплътен “учен” Клийнботъм, изявяват съответните негативни характеристики на носителите си, като например Clogass – задръстен гъз, Jamcroup – запънат конски задник; Filthyrump – кирлив задник (кирлив животински задник); Grubbyback – мръсен задник; Wedgebehind – заклещен задник.

Текстът демонстрира фрапантно травестията си именно чрез преводните значения на имената. Те допринасят за особения колорит на хумора в книгата, а примерите, с които опонентите (на Клийнботъм и Михов) в науката маркучология доказват “правотата” на своите съждения, са меко казано нездравословни. Аксиологическите внушения са ясни: при правилно следване и прилагане на законите, лемите, теоремите и всички предписания на проф. Клийнботъм (и д-р Михов) ще съхраним не само здравето си, но и перфектната чистота на тялото (метонимично представено в маркучологията от аналното отверстие). Останалите постановки (например, на фатмейкърите и гатдропърите) са рискови за здравето (и изхождането).

Друг, по-интересен и психологически ангажиран, аспект на книгата-пародия на Денчо Михов е нейната имплицитна сериозност, основана на идеята за детабуирането и реабилитирането на една тема, която (признаваме или не) е валидна и актуална във всеки един момент от човешкия живот. Досега темата за изхождането определяше (и осмисляше) битието на вицовата култура, подобно на темата за секса – и двете са жизнеутвърждаващи начала за човека, и двете се свързват с изпитаното удоволствие, но уви, извън вица, коментарите върху тези дейности са от свръхинтимен и личен порядък.

Претенцията за всеобхватност на “Въведение в маркучологията”, 160-страницовата словоохотливост върху темата за отделянето поражда едновременно смисъл на отрицание (доколкото е пародия), но и смисъл на утвърждаване, доколкото обявяването на ритуални, религиозни и всякакви практики, съпровождащи процеса, е механизъм за преодоляването на смущението от темата. Барт би сравнил подобен подход с “Операция Астра” или още “ваксиниране на публиката”. По принцип френският философ-семиотик отнася това означение към стриптийза (и не само), по аналогичен път ние пък можем да го отнесем към темата за изхождането, видяно като очистващ ритуал, необходим при всяка духовна практика. Неслучайно “Въведението” подробно се спира на нагледни примери (между другото, съвсем автентични) от учението на Библията, Петър Дънов, Йога, дори и Корана – примери, които с мъдростта на притчовия език говорят за аналогията между телесната и духовната чистота. Безпокойството, което иначе резонно произтича от фекалната тема, със сигурност се уталожва между пространните обяснения за здравословното хранене, поддържането на лична хигиена, математическите изчисления за коефициента на триене при газоотделянето и прочее, и прочее...

Оказва се, че книгата-пародия на Денчо Михов по един изненадващо балансиран начин успява да впрегне различен тип рефлексии върху една и съща дейност, и ако на места хуморът е очебиен, то в голяма част от текста намират място съвсем сериозни предписания, които носят своята медицински аргументирана валидност.

Неконвенционалната иначе тема за изхождането и проблемите, които го съпътстват, започва да носи смисъл и значение отвъд присъдените й от етичния кодекс. В тази преднамерена игра на високи и ниски реалности от различен ред не е трудно да се забележи, че предметът, от който се изгражда цялата пародия, далеч не е комичен, не е и фантазен, още по-малко е продукт на индивидуалната нагласа на автора, защото природата на изхождането (като процес със свое начало, развитите и край) е изоморфна на природата на човека.

Вече става ясно, че подобен труд има потенцията (и претенцията) да официализира алтернативното битие на човека – там, където отпадат всякакви културни, етнически, религиозни и прочее разлики, там, където хората са равни – пред “голямата нужда”. (“Голямата нужда” е делнична метафора, която, с или без ирония, изявява в себе си величината на проблема.)

Още в Увода на дисертационния си труд Денчо Михов дефинира удачно науката маркучология като “естествена наука” и претенциите (му) в този смисъл започват да наподобяват твърде много претенциите на позитивизма от 19 век, който от своя страна се оказва изключително вдъхновителен за една нова литература, тази на натурализма – литературата, занимаваща се с естествените неща, присъщите на природата на човека.

Какъв по-природен, естествен и спонтанен процес можем да си представим от самото изхождане. Травестира ли “Въведение в маркучологията” нашата делнична реалност, или просто я излага на показ такава, каквато е, за да я видим най-сетне в друга светлина, в светлината на феномените, явените същности, без каквито и да било психологизиращи (и социализиращи) усложнения. На този въпрос времето ще отговори, така както времето показа, че и “Гаргантюа и Пантагрюел”, и “Пътешествията на Гъливър” (които авторът на маркучологията целенасочено използва като “доказателствен” материал) надскочиха литературното си битие на пародии и се превърнаха в рупори на нови истини за нови времена.

В този ред на мисли, единственото, което може да се отбележи с огромно съжаление е, че ако “Въведение в маркучологията” бе излязла по-рано на пазара, със сигурност скандалната инсталация “Ентропа” на Давид Черни, представяща България като клозет, щеше да придобие друг смисъл, с който да се гордеем, а не да изпадаме в комплексарски истерии.

------------
* Денчо Михов, "Въведение в маркучологията", Бургас, 2010 г.
------------