„Нова земя” на Иван Вазов – народопсихология, история и държава

„Нова земя” на Иван Вазов – народопсихология, история и държава
Фрагмент от монографията „Народопсихология и история в романа „Нова земя” на Иван Вазов”

Народопсихологията на един народ винаги е тясно обвързана с неговата история и държава и поради това се отличава с особено съчетаване на утвърдените във времето модели на поведение с нови, появили се в резултат на промените в неговото историческо, политическо или социално битие. В книгата си „Българската народопсихология” (Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2001 г., стр. 34) Марко Семов определя параметрите на народопсихологията като наука, която изучава „традициите, психическите особености, характерните черти и поведенчески реакции, както и етнокултурни формации на един народ, но не като предмет на етнологията, а като национална реакция, като отношение и поведение, като краен характеров продукт”, свързан с особеностите на националния дух, формирал се под влиянието на поредица от културно-образователни традиции и религия, поставени в определена социално-историческа действителност. Този контекст е тясно свързан с държавата като институция: политическа форма за организиране на обществото, начело с органи за осъществяването на всички власти – изпълнителна, законодателна и съдебна, – върху определена територия. 

Романът на Иван Вазов „Нова земя” обхваща историческото време от края на Българското възраждане (Руско-турската война от 1877 – 1878 г.) до Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885 г.), а самият Вазов посочва в заглавието и подзаглавието му идейно-художествените цели на неговото повествование: „НОВА ЗЕМЯ”. Роман из живота на българите през първите години след Освобождението в седем части”. Конкретното посочване на параметрите на историческото време не само създава определени психологически нагласи у читателите, но и очаквания в сюжета на романа да бъде отразена спецификата на българската народопсихология в един преходен исторически период, т. е. тя да съчетава нещо, наследено от миналото, с нещо ново, резултат от обществените, социалните, политическите, икономическите и културните промени и взаимоотношения между българите след Освобождението. Това налага припомнянето на най-важните особености на българската народопсихология както от епохата на Българското възраждане, така и на промените, които историческото време налага в нея в първите години след Освобождението, когато, след близо пет века под чужда власт, българите трябва отново да градят своя суверенна държава.

Българската народопсихология, свързана с Възраждането, наследява поредица от качества и поведенчески модели, формирали се още по времето на Първото и Второто българско царство – честност, смелост, отговорност, трудолюбие, реалистичен поглед върху обстоятелствата, определящи начина на живот и социални разделения в общността, все черти, които трайно се запазват в българската душевност и характер. Това е така, защото българските владетели от времето на Първото българско царство (Крум, Омуртаг, Борис I Михаил, Симеон, Петър I, Самуил и Петър II Делян) и от Втората българска държава (родът на Асеновци – Петър, Йоан Асен I, Калоян и Йоан Асен II) съумяват да организират държавното управление в интерес на общото благо, като народ и монарх се обединяват около идеята българското царство да запази позициите си на хегемон на Балканския полуостров. Заедно с политическите, дипломатическите и военните си успехи – и Симеон Велики (Първо българско царство), и Йоан Асен II (Второ българско царство) създават, развиват и надграждат българското изкуство, култура и книжнина, осигуряват стопанско благополучие на своите поданици и поддържат стабилността на търговските им взаимоотношения не само с Изтока, но и със Средна и Западна Европа. С падането на България под Византийско, а след това и под Османско владичество, в българския характер специфичният за него свободолюбив дух и чисто човешка гордост, чест и достойнство, постепенно отстъпват място на страха за живота – личен и на семейството, което предизвиква появата на нови, нетипични до този момент качества и поведенчески модели – покорството и чуждопоклонничеството, пресметливия прагматизъм и материализъм, склонността към предателство. В новите исторически обстоятелства българският народ трябвало да се осъществява на няколко фронта – срещу феодално-крепостническото робство, срещу османската политическа тирания и срещу духовната зависимост от Цариградската гръцка патриаршия. Военните поражения на Турция не само водят до налагане на по-високи данъци върху поробеното население, но и създават условия за произвол на властващата върхушка, на войската и администрацията, които трупат богатствата си от грабежи и подкупи. Из различните краища на империята започват да бродят разбойници (кърджалии, даалии, даглъ-ешкияси), които опожаряват и ограбват градове и села, а самата им поява за населението се превръща в знак за смърт и разрушения. В един официален турски документ животът на раята в Гюмюрджина, Димотика, Филибе и Пазарджик-бей е представен по следния начин: „…А на бедната рая по тия страни нанасяли всевъзможни мъчения и тиранства, изтезания. Имотите обсебяли, обезчестявали моми и жени, убивали, ограбвали села, градове и жилищата с покъщнината и други имоти. Но и какви ли още нечувани и невидени престъпления и насилия не са вършили!” (Д. А. Ихчиев, „Турски държавни документи за кърджалиите”, СбНУ, т. XXII – XXIII, 1907 г., стр.6). Отпорът и въстанията, с които българите отговарят на гнета и тиранията, завършват със страшни погроми, а населението е принудено да напуска своите родни места и домове и да търси убежище в чужди земи, за да оцелее физически.

Закъснялата в своето развитие българска нация е подложена и на гнета на гръцката буржоазия, която чрез Цариградската патриаршия завладява и експлоатира българското население. Черковно-йерархическите постове се купуват, висшето духовенство живее в разгул и разкош и трупа богатства, а т.нар. „духовни пастири” се превръщат в алчни бирници за народа, който е държан в невежество. Загубената памет за историческо минало на българската държава се отразява и на българската народопсихология и характер – в тях пускат своите отровни корени угодничеството, родоотстъпничеството, страхът от овластения човек, както и някакво вътрешно желание, очакване и усещане, че някой друг народ ще дойде и ще разреши проблемите на българите. Тази вътрешна психологическа нагласа придобива своето по-конкретно съдържание в митичния образ на „Дядо Иван”. Една малка част от българите обаче запазва свободолюбивия си дух и способността за дръзка съпротива срещу онези, които имат силата да им налагат своята воля било чрез богатството си, било чрез сътрудничество с турската власт и гръцкото духовенство. Тази поляризация на българското обществено пространство намира своето отражение и в прохождащата национална художествена литература след забележителната „История” на Паисий Хилендарски. Постепенно от средите на даскалите се отделят и оформят със свой личен художествен почерк Найден Геров (поемата му „Стоян и Рада”), Добри Чинтулов („Стара майка се прощава със сина си”, „Изпроводяк на едного българина из Одеса” и революционните му песни), Петко Р. Славейков със своите патриотични, любовни, елегични и хумористични стихотворения, Георги С. Раковски с „Горски пътник”, за да се стигне до върховете на българската възрожденска поезия (Христо Ботев), белетристика (Любен Каравелов), драма (Добри Войников и Васил Друмев), публицистика (Христо Ботев, Любен Каравелов, П. Р. Славейков) и литературна критика (Нешо Бончев). Именно от техните произведения днес черпим информация за онези противоречиви процеси, които протичат в българската народопсихология и национален характер. Поради историческите условия, в които се извършва Българското възраждане (национално потисничество и чужда духовна власт, поредица от политически обрати, липса на собствена национална държава и собствена църковна йерархия, наличие на недоразвита социална структура) в българската народопсихология трайно се настанява страхът за физическото оцеляване, родил такъв примиренчески и унижаващ човешкото достойнство житейски принцип, вложен в пословиците ни „Преклонена главичка сабя я не сече” и „Срещу ръжен не се рита”.

Началните 10 глави (първата част) на романа „Нова земя” ситуират сюжетното действие във времето на Руско-турската освободителна война през 1877 – 1878 г., в които в различните картини, повествование и образи се оглежда българският национален характер, наследен от епохата на Възраждането. Следващите 6 части представят живота в България след войната – първите осем години от съществуването на Третото българско царство. Вазов започва да пише своя роман във време, когато вече е създал едни от най-силните си критически разкази – „Епоха, кърмачка на велики хора”, „Кандидат за хамама”, „Сладкодумен гост на държавна трапеза”, „Тъмен герой”, писани още по време на емигрантството му в Одеса. Новите обществено-икономически условия след Освобождението издигат в култ материалното и не могат да бъдат отразени със средствата на романтичното извисяване на личността, използвани при създаването на „Немили-недраги” и „Под игото”. Замислен и написан като продължение на „Под игото”, но вече като отражение на тъмните и неясни политически условия на новата социална действителност, свързани с кариеризма и раболепието, с липсата на морал в политиката, с търговията в обществените отношения, с низките страсти и похвати на политическите партии по време на избори, с терора и побоищата в полицейските участъци преди и по време на Стамболовата диктатура, сюжетът на романа всъщност представлява една прелюдия, една психологическа подготовка на българския читател за жигосващото слово на Алеко Константинов в неговите фейлетони и очерци. Неслучайно в книгата си „Пътувания по България” (Сф., 1888 г.) Константин Иречек отбелязва:

„София е истински котел на вещици. Който е имал случай да поживее няколко години насам насред местното политическо общество, той през целия си живот ще чувства кошмар при наумяването на тази отровна готварница. При това там често, ден за ден, се разпространяват най-невероятни политически клюки. Чужденецът чува хиляди най-лоши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са чак толкова лоши, както взаимно се представят, заслепени от завист. Непредубедена оценка на местните таланти, особено на политическите противници, е изключение. Главатарите на партиите нерядко имат лична омраза един срещу друг.”

А партиите и „главатарите” им непрекъснато се роят. Веднага след Освобождението (през 1879 г.) е създадена Либералната партия, начело с Петко Каравелов, Петко Славейков, Стефан Стамболов и Драган Цанков. Претенциозно и шумно разгласената им програма за широкомащабна демокрация, за много граждански свободи и важна роля на техните народни представители срещу консервативните възгледи за силна княжеска власт и назначаван сенат, не издържат проверката на времето и бързо се стига до вътрешно разцепление – през 1883 г. Драган Цанков оглавява умереното й крило и допуска сближаване с Русия, Народно-либералното течение с откроени русофобски възгледи се оглавява от Стефан Стамболов, а либералите – от Васил Радославов.

Също още по време на Учредителното народно събрание през 1879 г. е създадена и Консервативната партия с водещи политически дейци Константин Стоилов, Марко Балабанов, Димитър Греков и Тодор Бурмов, които се обявяват за ограничаване на изборните права и подсилено влияние на княза Александър Батенберг. 

В автономната Източна Румелия също се създават две партии – Либералната (казионна) и Народната (съединистка), която има свой ключов принос в осъществяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г.

В първите години след Освобождението основните особености на политическия живот се създават не от някаква аристократична прослойка (защото такава не съществува в България в продължение на почти 5 века), а от дребните собственици, които превръщат политиката в средство за натрупване на капитали, в лична, семейна мисия, дори и в самите партии особено значение имат роднинските връзки. Това води до изкористяване на политическите взаимоотношения, до зачеркване на такива важни нравствени показатели като чест и достойнство, които са изместени от личния интерес (келепира), завистта и безскрупулността. На тази основа възниква вътрешният конфликт между държавата с нейните институции, администрация и полиция, от една страна, и неудържимия стремеж за бързо забогатяване, довел до ускорено разслояване на българското общество – буржоазия, която със своите скромни капитали и селски манталитет не успява да мобилизира народа около една значима общонародна кауза, и множеството партии, крила и идейни групи, неспособни да водят нормален политически диалог и вместо това предизвикват конфронтация, вражди и ненавист между водачите на отделните партии. 

С правдиво, остро изобличително и сатирично оцветено слово, още преди да пристъпи към създаването на романа си „Нова земя”, Вазов отразява тази действителност в поредица от разкази, които открояват драстичната социалната диференциация в българската общност, кариеризма, паразитизма и престъпната алчност на оформящата се буржоазна класа в т. н. период на първоначално натрупване на капитали. Разказвайки на проф. Шишманов за живота си в София от началото на 90-те години и за написаните по това време свои произведения, публикувани в сп. „Денница”, Вазов споделя: 

„Някои от разказите ми не се харесаха обаче на властта. Особено разказът „Тъмен герой”, в който се изобразява една терористична сцена в затвора, която предизвика голямо негодувание. Касъров бе повикан в полицията, повикаха и мене и ми заповядаха грубо да не смея да пиша повече против полицията. Уплашеният издател поиска вследствие на тая заплаха да преглежда предварително всеки мой разказ, на което аз естествено не се съгласих, обаче все пак престанах да помествам тенденциозни повести, за да не компрометирам цялото списание.”

По тази причина разказът му „Сладкодумен гост на държавна трапеза” остава задълго извън неговите събрани съчинения и излиза чак през 1921 – 1922 г. в том XI като част от сборника „Пъстър свят”. Тази критико-изобличителна тенденция в начина на отразяване на обществената действителност преминава и в повествованието на „Нова земя”. Някои от „критиците” на романа обвиняват Вазов в субективизъм, тъй като и той, като член на Народната партия, е част от политическата картина в страната. Истината обаче е в това, че поради дългото национално, политическо, икономическо и културно изоставане в условията на поробена България, в току-що освободената държава липсват традиции, които да намерят своето естествено продължение. Партиите са малобройни по членска маса, при това с неясни или политически неприложими програми, изявяващи се главно чрез своите лидери, а не като обединения на широки части от градското и селското население около една значима общонационална цел. Борбата за власт води до изкористяване на заложените в програмите им идеи, населението е обложено с допълнителни косвени данъци, а противниците на партията, успяла за кратко време да се задържи на власт, са подложени на гонения и отстраняване от длъжност. При развихрените политически страсти конституцията не успява да осигури солидна правна гаранция за закрила и растеж на българското държавно начало, което води до суспендиране на Търновската конституция и създаването на т. н. режим на пълномощията, гласуван през 1881 за период от 7 години, но задържал се само за две – на 6 септември, 1883 г. княз Александър Батенберг възстановява нейното действие. 

Цялата тази политическа мъгла в търсенето на новите пътища за развитие на освободената българска държава намира своето художествено отражение в романа на Иван Вазов „Нова земя”. За шестте години от своето съществуване Източна Румелия не успява да създаде своя здрава икономическа основа – несигурното положение на областта, липсата на перспективи за нейното съществуване я лишават от приток на големи капитали; лихварството, както и в княжество България, продължава да бъде един от основните кредитни институти. Пътят към Съединението на Източна Румелия с Княжество България минава през масовата съпротива срещу решенията на Берлинския конгрес, през неуспешни дипломатически сондажи в Европа и създаване на македонски комитет в Пловдив, оглавен от Захарий Стоянов, който след това се преименува на БТЦРК. Всенародният стремеж за национално обединение и тук става чрез сблъсък между либералите и представителите на Народната партия по отношение на избора на времето за неговото реализиране. Реализирането му през 1885 г. ликвидира последните остатъци на турското владичество в Южна България, но пък създава условия за недоволство от страна на балканските държави и води до остър сблъсък между България и Русия. Неспазването на решенията на Берлинския конгрес предизвиква гневни реакции от страна на Гърция, Сърбия и Румъния, материализирани чрез обявената от страна на Сърбия през 1885 г. Сръбско-българска война. 

Романът „Нова земя” обаче не навлиза в тази нова историческа ситуация, свързана с осъществяването на Съединението, тъй като все още времето не е дало своята обективна оценка за него. Това би било възможно след 50 или 100 години, когато всички детайли от организирането и реализирането му са изяснени. Затова сюжетното действие в романа „Нова земя” (както е посочено и в подзаглавието му) приключва с обявяването на Съединението като своеобразна крайна терминална точка на един исторически период, в който се извършват драстични промени в българската народопсихология, която от колективния патриархален начин на мислене и действия се пренастройва на индивидуалистичните позиции, характерни за буржоазния тип общества.