Романът „Нова земя“ в огледалото на българската литературна критика

Романът „Нова земя“ в огледалото на българската литературна критика
Фрагмент от монографията „Народопсихология и история в романа „Нова земя“ от Иван Вазов“

„Нова земя“ е вторият (след „Под игото“) роман в нашата национална литература и е съвсем естествено след публикуването му от Иван Вазов да предизвика голям интерес както сред читателската аудитория, така и сред българските литературоведи и литературни критици. За първи път той е обнародван през 1896 г. в издателство „Централна книжарница Т. Чипев“ и има формално шест издания по 1000 броя в тираж, всяко от които е отбелязано като „първо“, „второ“, „трето“, „четвърто“, „пето“ и „шесто“; т.е. общо 6000 броя, които всъщност представят първото му издание. Самият факт на „допечатването“ му, като икономическа политика на самото издателство, достатъчно красноречиво подчертава интереса към него в културните среди на България в този исторически период. Книгата съдържа и 19 илюстрации от Антон Митов, Йозеф Обербауер, Иван Мърквичка и Джорджо Канела.

Оттогава до днес то е издавано както следва:

1922, София, „Ал. Паскалев“, Съчинения, Том 24 „Нова земя“ – роман в седем части, Том 24: Част 1 – 3; Съчинения. Том 25: „Нова земя“ – роман в седем частта, Част 4 – 7.

1929, София, „Факел“, „Нова Земя“. Роман в седем части. Част 1 – 7.

1939, София, „Хемус“, Избрани съчинения. Том 9 – „Нова земя“, Части – I – III.

1941, София, „Хемус“, Избрани съчинения. Том 10: „Нова земя“ – части IV – VII.

1948, София, „Хемус“, Събрани съчинения. Том 16: „Нова земя“.

1949, София, „Александър Паскалев“, Съчинения. Том 24: „Нова земя“.

1956, София, „Български писател“, Събрани съчинения в двадесет тома. Том 13 – „Нова земя“

1977, София, „Български писател“, Събрани съчинения в 22 тома. Том 14 – „Нова земя“.

1984, София, „Български писател“.

1994, Издателска къща „Стрелец“.

2019, София, „Кръг“

2019, София, „ИнфоДар“, като част от поредицата „Вечната българска класика“, с оригиналните илюстрации в първото му издание, дело на Мърквичка, Митов, Обербауер и Джорджо Канела.

2020, София, „Захарий Стоянов“, Съчинения в десет тома. Том 7 – „Нова земя“.

2021, София, „Музон“

В интерес на обективната истина е наложително да отбележа, че поетичното творчество на Иван Вазов винаги се е посрещало с особен интерес, твърде често дори и с възторг от българския читател, за разлика от някои негови белетристични произведения, които са събуждали индивидуални протести у личности, използвани частично като прототипи на отделни герои. Това се дължи на правдивостта на изображението, както и на строго реалистичния подход в отразяването на обществената действителност, защото именно тя (а не отделният индивид) движи мисълта на писателя в хода на конструирането на сюжета и осмислянето на определен период от историческото битие на българския народ. Известни стават някои, бих казала нелепи случки (поради отъждествяването на художествена и жизнена правда в съзнанието на тогавашния читател), които изобилстват в дългия творчески път на Вазов. След излизането на „Митрофан и Дормидолски“ помощни-адвокатът Иван Стоянов (с когото Вазов е бил в Берковица като председател на окръжния съд), използван като прототип на Иван Дормидолски, а по-късно и на „Дикий барин“ в „Нова земя“, напуснал съда и бил „грозно сърдит на тази шега на Иван Вазов и в разговори не пропущал случай да хвърля по негов адрес разни подигравки и язвителни клевети.“ (Велислав Ив. Кацаров. „Пътят на големия поет“ – в. „Литературен глас“, бр. 185, 16 октомври, 1935 г.) Още по-драстичен е случаят с хаджи Гьока Павлов (1836 – 1905 г.) от Сопот, съсед и роднина на Вазов, чийто образ е използван като прототип на Хаджи Гюря в „Под игото“ и на Гъчо Шамуров в „Нова земя“. Обяснявайки си Вазовата волност и враждебност с някогашен спор между двата рода заради „един ваджишки дувар“, той на няколко пъти пише гневни писма на Вазов, а „моралистичният“ поучително-отмъстителен тон на едно от тях има следното съдържание:

„Уважаемий Господин Стремски!
Като прочетох романът Ви „Нова земя“, препълнен с неприлични изражения (стр. 294), които унищожават честта на цялото Ви семейство и хвърлят пятно на целий Българский народ, аз, като член на същото семейство, счетох за длъжност да Ви пиша няколко думи, ако и да съм малограмотен (стр. 295).
Мойсей негодува: Кой съм аз, та да стоя пред Фараона ида избавя Израилтяните от Египет?
Цар Давид казва: Аз съм черв, а не человек.
Апостол Павел казва: Аз съм най-малкият между братята и най-големият грешник между грешниците.
Но „Бог избра онези, които не са нищо, за да посрами онези, които мислят себе си за нещо, за да се не похвали ни една плът чрез него.“
От где да знаем, че не е избрал бог „голакът Гъчо“ (стр.293), „малограмотният хаджия“, „вагабонтинът Шамуров“ (стр. 294), за да посрами голий, горделивий и несправедливий Чорбаджи Марко, славолюбивий, лъжливий и заблудений Найден Стремски (стр. 21 – 27)?
За повече молитствувам Ви по-скорошно поправление от сегашното Ви заблуждение.
Пловдив, 7 юлия, 1896
С почитания Ваш сродник:
Хаджи Гъчо Шамуров“
(Особеностите в начина на изписване на думите тук и по-долу в цитирани откъси, са съобразени с оригинала)
(С. Ив. Б(арутчийски). Хаджи Гьока Павлов, 1836 – 1905 г. Биографичен очерк. Пловдив. 1905 г., стр. 25 – 26)

Обикновено Вазов не реагирал на подобен род лични словесни обиди, въпреки нелицеприятния им тон. Отнасял се обаче с особено уважение към истинската литературна критика, по повод на която казва: „Не съм бил никога против критиката, защото никога не съм бил враг на развитието на литературата ни. Критиката, истинската, просветената критика, дето дава венеца на талантите и забвението на бездарността, е нещо най-желателно за един писател, който уважава мисията си, който желае истината и проси светлината, която да огрее съвестта му и пътя му.“ Може би точно поради това той се чувства толкова дълбоко обиден, защото, въпреки огромния интерес към втория български роман, голяма част от съвременните му литературни критици реагират не просто студено, а с безпощадно отрицание, с хули, отричания и нападки спрямо автора. В сп. „Български преглед“ (кн. 7 – 8, 1896 г.) Беньо Цонев определя „Нова земя“ не като роман, а като „сбор от епизоди, на които липсва творческа сила да ги сплоти и свърже в единно цяло“. Отрицателни рецензии публикуват Димитър Благоев в сп. „Ново време“ (кн. 1 и кн. 3 от 1897 г.), и Георги Кирков в сп. „Ден“ (кн. 11 – 12, 1896 г.), според които „липсва единство, стройност и хармония между отделните части на романа“, а в отношението на Вазов към социалистическите идеи като благородни, но безпочвени, се оглеждала мъглявата дребнобуржоазна политическа програма на Найден Стремски, образ-резоньор на автора в повествованието.

Времето, което е отразено в романа „Нова земя“, е различно от това, което познаваме от „Под игото“. И в исторически, и в културно-естетически план. Младите творци, ситуирани около литературния кръг „Мисъл“, разглеждат като чужди възрожденската традиция на патриархалността и историческия идеализъм, обединили всички социални групи в българската общност под знамето на борбата за национална свобода, защото те не отговарят на нуждите на новото време. През септември, 1896 г. в подлистника на в. „Знаме“, под заглавието „Един стар херой“, в няколко части е публикувана рецензия за романа „Нова земя“ на Вазов, подписана с неизвестното име Любомир Цаклин. Авторът, скрил се зад псевдонима, скоро е разкрит – Пенчо Славейков. Според него зад идеализирания образ на Найден Стремски, натоварен с толкова много достойнства, Вазов всъщност е поласкал себе си. Пенчо Славейков и д-р Кръстев, представители на българския модернизъм, който измества от пиедестала колективния образ на народа и поставя на негово място отделната човешка личност, отхвърлят творчеството на Вазов като нещо консервативно, отживяло времето си, въпреки твърденията на автора за достойнствата на „Нова земя“ пред професор Шишманов: „Едва ли друга българска книга е предизвиквала такъв поток от хули, отричания и нападки. Тия хули силно ме наскърбиха и обезсърчиха, защото аз намирах, намирам и днес, че като историко-битов роман „Нова земя“стои може би по-долу от „Под игото“, но го надминава като художествено произведение.“ (Иван Шишманов, „Иван Вазов. Спомени и документи“)

Дълбоко обиден и наранен от критическите бележки към композицията и акцентуваните исторически събития в сюжета на романа, особено по отношение на Съединението на Княжество България и Източна Румелия (с което всъщност завършва творбата), обвиненията, че случващото се в общественото пространство не е обвързано нито с битието на отделните герои, нито с представата за народа като колектив, който поема в свои ръце историческата си съдба, карат Вазов да даде свой отговор и обяснения, свързани с основната идейно-художествена задача на повествованието, в т. н. „бележка“, публикувана в сп. „Българска сбирка“, кн. 8 от 1896 г. в раздела „Книгопис. Сценка на книги и списания“. Въпреки че статията излиза с подпис В. С., като допълнение към рецензията на Никола Бобчев за „Нова земя“, под който подпис с инициали се крие самият редактор на „Българска сбирка“ – С. С. Бобчев, – Вазовото авторство на „бележката“ не подлежи на съмнение, тъй като в къщата музей „Иван Вазов“ в София е запазен ръкописният й вариант под инв. № 292. Всъщност т. н. „бележка“ е твърде обемна и подробна, бих казала страстно написана статия, която се стреми да опровергае тенденциозните критики спрямо романа „Нова земя“. Подобен род полемичен текст трябва да се чете директно, за да се усети силата на авторовата позиция, вложена в автентичното му слово. Затова, въпреки обема й, ще я цитирам изцяло, тъй като тя предлага своеобразен ключ за разчитане на целия роман:

Г-н Вазовата „Нова Земя“ и критиците й по въпроса на Съединението и пр. (Бележка)

Жално е, че досегашните критици на г. Вазовата „Нова земя“ стъпват в оценките си на неговото знаменито произведение все на неверни становища. Това ни се случи да видим даже в критики по Нова земя, печатани в сериозни издания, като Бълг. преглед и Ден: те и двете се поставят на едно невярно становище, особено относително главната задача на романа. Именно г. Б. Цонев в Български прегледи „Есхил“ в Ден вземат за такова Съединението. Застанали веднъж на такъва странна гледна точка, и двамата критици се вмъкват в безпочвени размишления и дохаждат до криви заключения както за главната задача на Н о в а з е м я, така и за господствующата мисъл в нея. Те биха лесно избягнали това заблуждение, ако погледнеха само на предната корица на творението на г. Вазова и видеха словата: роман из живота на българите през първите години след Освобождението. Именно това е целта на Нова земя, това е задачата й, това рисува тя: във всичките му главни проявления през цял период, през първите осем години от тяхното независимо политическо съществуване. Революцията на Съединението беше само един момент, макар и най-важният, в тоя период; тя беше само момент, в нея не се концентрираше целият обществено-политически живот на нова България – свободното Княжество и Източна Румелия. Съединението е най-последний акт, който сключва Нова земя и завършва пълнотата на картината, която вместява широката й рамка: българский живот през първите години след Освобождението. В тая рамка пред нашите очи изпъкват едно по друго, в повече или в по-малко релйефни контури, цял един низ типове, събития, характери, идейни течения, сцени от семейний и обществений живот, фигури и явления разнообразни и характерни, продукт на новите условия, в които развитието на българското общество биде поставено.

Повтаряме: Съединението не можеше да служи за централна точка на Нова земя, та и нелепо би било такова нещо. Първите манифестации на народа за Съединението станаха в Източна Румелия през 1884 г., а на следующата, в която завършва и романът, това народно желание стана дело. Животът на България през всичкий предидущи период от шест години си е текъл независим из своя нормален път, без да има никакво отношение към пловдивската революция и с политическата идея за нея, изскокнала из разгара на румелийските партийни борби едва в началото на 1884 год.

Съединението прочее у г. Вазова роман, това е най-очевидно, стои не като цел, а като част, и знаменателна част, на една широка, многообемлюща картина, нужна на нейната изразителност и хармония. Понятно е тогава защо поменатите двама критици, застанали на едно лъжливо становище, фатално падат в скръбно заблуждение и правят заключения, лишени от почва и критичност.

За да довършим по тая точка, нека прибавим, че в Нова земя г. Вазов е изобразил Съединението епизодично, той му е изрисувал само една, най-показната страна, той повидимому не е искал да изобрази самото историческо събитие, взето във всичкото си развитие и съвъкупност на обстоятелствата и факторите, които го машинираха и създадоха. Според нас добре е сторил г. Вазов – инак романът му би страдал от несъразмерност и не би избягнал и неудобството да получи тенденциозен характер. Това велико събитие – Съединението – само би могло да бъде предмет на един особен роман, какъвто йоще е невъзможен по причина на близостта и сравнителната преснота на събитието и на което йоще безпристрастна и обективна история нямаме, а и мъчно ще бъде написана скоро при още неутихналите страсти и антагонизми на партиите, до интересите на които Съединението се е докоснало тъй или инак. Пред вид тия мъчнотии, съпряжени с предмета, г. Вазов се е ограничил да изобрази тамо един момент от революцията, толкова занимателен, колкото и характерен: вмъкването на конарците в Пловдивский конак сутринта на 6-тий септемврий, 1885 г. и развождането на главния управител, г. Кръстевич, из пловдивските улици. Този епизод от революцията Г. Вазов е изобразил с майсторска вещина и със скрупулозно вярно предавание на фактите. Този епизод от революцията може би и затова е съблазнил г. Вазова, че е твърде малоизвестен и съвсем нов за голямата част от българский народ. Съзнавайки деликатния характер на една такава задача, като о б с т о я те л н о т о изображение революцията на Съединението, г. Вазов е избягнал необходимостта да се умъкне на тая гъделна за един романист в неговото положение област и с това трябва да си обясним това, гдето той, заедно с героя си Стремски, пренася действието на романа в Швейцария и Париж, дето изпъкват пред читателя ред образи на наши студенти, всички взети целиком из действителността и присъствието на които в романа не дисхармонира нито с целта му, нито с развитието му. Пак с тая цел, именно за да избегне всяко изкушение за тенденциозност и едностранчиво гледане на описваний епизод, г. Вазов ще да е турил да му бъде свидетел едно посторонно, външно, незаинтересувано лице: Хаджи Евтим, и през неговата душа на добър българин и честен човек авторът гледа на събитието.

Имаме да направим йоще една бележка по повод критиката на г. Б. Цонева. Уважаемий професор, както по въпроса за главната цел на романа, подхлъзнал се е също към криви заключения и по друг един въпрос: единството в Нова земя. Той и тука пада в нова грешка, която има същия извор, който и по-горнята му: побърканото схващание главната мисъл на романа. Той търси яка връзка ту между Съединението и останалите събития в Нова земя, ту между тях и главния герой Стремски, като предполага, че г. Вазов е имал главна цел или Съединението, или Стремски. И понеже Съединението стои отделно, само по себе си, а героят Стремски не държи в ръката си нишката на всичките събития, за да ги разиграва като марионетки, то г. Цонев дохожда до заключение, че в Нова земя отсъствува връзка и единство, без които един роман не може да бъде роман. Веднъж допипал тая дълбока истина, г. Цонев на цели страници с най-голяма сериозност се върти и суети на тая едничка точка, като се губи в куп дреболии, които му отнимат възможност на по-широко поглеждание предмета. Г. Цонев наумява българската пословица: „Видяла баба иглата в купата, а купата не видяла.“ Г. Вазов, както и по-горе посочихме, изображава новия български живот. Съединението е един момент от тоя живот. Стремски е един тип в него и той не може да се тури в зависимост ни от първото, ни от другия. Строго единство, по преценките на учебниците, могло би да се търси в една повест, която има за цел изображението на един тип, на една среда, на един момент, на една идея, но не както романа на г. Вазова – цяла една епоха, един осемгодишен период от живота на един народ. Строгото единство не е възможно по самото естество и план на романа, както, за да схване по-широко и в разнообразните му проявления живота, мени театрите на действията си от Стара планина в Русе, после – в Бреговец (северните поли на Балкана), после в Бяла черкова – Южна България и най-после го пренася в столицата й, в Пловдив. Заедно с местностите и времената се меняват, и лица излазят нови, защото тая пъстрота и разнообразие се налага на романа от самата цел, която му е поставил авторът. Единството в Нова земя се съдържа в единството на господствующата мисъл, в целокупността на картината, а не в материалната свръзка на събитията със Стремски или Съединението. Г. Цонев така би трябвало да погледне на Нова земя, той трябваше да усвои широкия поглед на г. Вазова, а не да натрапва на свободния творчески полет условностите и веригите на някакви учебничета. Ако се съгласяхме за миг с г. Цонева, трябва да признаем, че и такива гениални произведения като Клетниците от Виктор Хюго и Война и мир от Толстой не са романи, понеже в тях липсва г. Цоневото единство. Дека е единството в Клетниците? Какво общо, каква свръзка имат стотините страници там, изображающи обществено и политическо революционния живот на Франция през един десетгодишен срок, с главния герой Жан Валжан? Той се съвсем заличава, изгубва, не види: там, дето се покаже, той не е главна фигура, не ръководи действието, а играе бледна роля и отстъпва предния план на други лица и картини, защото Хюго не Валжана е имал да изрисува главно, а епохата. Война и мир пък съвършено се лишава от условното г. Цонево единство. Там героят княз Андрей се мярка като сянка тук-там из грандиозните картини и събития и неговата роля е нищожна, а свръзката му с действието на романа и главните фактори в него е йоще по-невидима. Защото Толстой – не княз Андрей има за цел , а цяла епоха от руския живот. При все това никой критик на света не се е сетил да шиканира ни Хюго, ни Толстоя за отсъствие в романите им единството, което предписват учебниците.

Тия бележки счетохме особено нужно да направим на г. Цонева, защото той напразно си е изгубил толкова труд да учи г. Вазова какво е единство, кое е роман и кое не, вместо да вникне в съдържанието и във вътрешната стойност на Нова земя, оценката на които трябва да бъдат главната задача на един сериозен критик.

(„Българска сбирка“, кн. 8, октомври, 1896)

В следващите години някои от литературните критици се опитват да „помирят“ крайните оценки за „Нова земя“, въпреки че и при тях е налице едно особено съчетаване на положителни и отрицателни тенденции в тълкуването на отделните аспекти на романа. Михаил Арнаудов (в „Ив. Вазов. Събрани съчинения. Том XVI. „Нова земя“. Под редакцията на проф. М. Арнаудов.“, книгоиздателство „Хемус“, 1948 г., стр. 6), определя „Нова земя“ като „наполовина историко-битова хроника, наполовина автобиография“, като подкрепя становището си с достатъчно примери, които доказват, че Вазов е първокласен писател-реалист, който умее да използва собствените си преживявания, спомените и наблюденията си над другите, за да създаде със завидно майсторство и художествена постройка един вълнуващ роман.

В книгата си „Иван Вазов. Проучвания и извори на творчеството му“ (издателство „Народна култура“, 1967 г. стр. 94), Димо Минев отбелязва: „През 90-те години на миналия век, когато е писан тоя роман, Вазов бе отстъпил доста от предосвобожденските си напредничави разбирания (когато бе писал „Немили-недраги“), бе се отчуждил от прогресивните обществени сили, които той не разбра, затова ги отрича. Ето защо Вазов по инстинкт се насочи към собствената си личност, която се опита да пресъздаде в лицето на главния герой Стремски, ала по изтъкнатата по-горе причина той не успя да създаде типичен и пълнокръвен образ на тая епоха.“

В „История на българската литература“, том 3, издателство БАН, творчески колектив под редакцията на Пантелей Зарев, Стоян Каролев и отговорен редактор Георги Цанев, в раздела за творчеството на Иван Вазов и за романа му „Нова земя“, Георги Цанев пише:

„Повествованието се развива на много широка основа. Рисуват се най-различни страни от действителността. За да се постигне това, авторът развежда, в седемте части на романа, своя герой Стремски от едно място на друго, като пресъздава моменти от живота на двете Българии от Освобождението до Съединението. Даже го разхожда из Швейцария и Франция, за да го срещне с български студенти, за чието поведение белетристът строго бди. Главното внимание е обърнато на обществено-политическата атмосфера, на морала и отношенията в семейството и в обществените среди. На много места са изобразени реалистични картини от действителността, доловени са верни черти от живота и духовния свят на героите. (...) Очевиден е замисълът на автора: критическо изображение на живота. От израстваща България той явно е недоволен. И все пак, воден от своя оптимистичен светоглед, той е поискал да покаже или, по-точно, да предложи и нещо положително. Положителното той въплъщава най-вече в своя главен герой Найден Стремски, образ в много отношения автобиографичен. Повече или по-малко, всички важни събития в произведението са свързани с него. Стремски е обрисуван с подчертана симпатия. Социално-политическата му философия, идеалите му – това са идеалите и социално-политическата философия на самия Вазов, който чрез него изразява своето отношения към събитията, към обществено политическите течения, към всички въпроси на живота.“

През 2021 г., по повод 100-годишнината от рождението на Иван Вазов, в Народния театър, с режисьор Бина Харалампиева и сценичния вариант на Юрий Дачев, е представен спектакъл по романа на Вазов „Нова земя“. Паулина Новакова в статията си по този повод „В спорни времена един спорен текст като отговор: „Нова земя“ на Иван Вазов в Народния“ (5 май, 2021 г., ОБАЧЕ.БГ), отбелязва:

„С прословутата си реплика „Либерал е който либи ралото“ Васил Радославов обяснявал на простите селяни идеите на новосформиращата се либерална партия след Освобождението на България. Идеи, които би трябвало да вдъхновят за нов живот изстрадалата страна. Да помогнат на хората да се отърсят от травмите на миналото, от старите робски порядки и привички, да заслужат с дела своята независимост, да поемат в свои ръце собствената си съдба. Без да се съобразяват с апетитите на великите сили. Нови хора със смели идеи са били нужни за това, но доколко са успявали да се появят и оцелеят такива, сред надигналата глава байганьовска стихия от разгорели се политически страсти за власт и алчни икономически ламтежи? (...)

Въпросът е и доколко и той, в голяма степен виждащ себе си в образа на Найден Стремски, е успял вече да оцени и намери своите ориентири в тази нова действителност, в тези първи години на свобода. Ходът на действието следва пътищата на самия Вазов след Освобождението: Русе, Берковица, Бяла черква, Сопот, Пловдив, губернаторската канцелария, учителстването в Берковица, политическите страсти и съучастия в изборните борби в Източна Румелия. В Пловдив дейността на Вазов е обвързана с т. н. „лъжесъединистка“ партия на народняците (наречена така, защото се е обявила за забавяне на Съединението). Трябва да припомним, че политическите, икономическите и идейните разделения и тогава, както и сега, са по линията русофили – русофоби. Емоционално привързаната и възпитана в руски дух тогавашна интелигенция е здраво обвързана с Русия и трудно преодолява истината за противоречивата и пагубна имперска политика, насочена срещу интересите на България. Така че всичко, което се случва, е пречупено през отношението на Вазов към събитията. Съединението, Преврата срещу княз Александър I-ви Батенберг, контрапреврата. (...)

Романът е търпял критики и по отношение на неизбистрена фабула, неизведен на фокус главен герой, затова и по-късно пред Иван Шишманов Вазов нарича романа си „една верига от спомени и лични преживявания“. Но това като че ли е улеснило създателите да се възползват от тази мозаечна структура и да сътворят една панорамна картина от ярки живи сцени и образи, добре режисирани, добре изиграни и сякаш стойността на спектакъла е именно в тези запечатани картини от времето, в тяхната реалистична документалност, която носи заряда на една съвременна публицистичност, на един диалог с времето, с вечното и непреходното.“

Една, бих казала от най-характерните черти на нашенската българска народопсихология е, че читателите не обичат да се припознават в героите на някое художествено произведение. Особено ако те са част от политическата, социалната и икономическата върхушка, или пък от висшите кръгове в сферата на културата, и ако в начина на представянето им са използвани хумористично-сатирични средства. Въпреки това вярвам, че сред бъдещите изследователи на творчеството на Патриарха на националната ни литература най-после ще се намери този, който ще дръзне да оцени по достойнство и романа „Нова земя“ на Иван Вазов.