Вощеница

Вощеница

На пейката, с износено елече,
със дъх на свещи и тамян,
един човек, в безвремието вече,
залязваше от непосилност сам.

За здраве свещи той не палел,
за помен, на Задушница, при опело...
Един въпрос за гърлото го хващал:
“Ще липсва ли... и на кого?”

Тъй дълго с него си говорих,
за къщата, за трите му деца,
за вярата и Онзи – там отгоре,
за времето, живота и смъртта.

С очи от старост помътнели,
той гледаше във мен с тъга.
Във нея аз видях човеци,
забравили родина и баща.

23.08.2019 г.