Ветроходецът

Ветроходецът

Все още помня как
фрегатите на моите писма
опъваха въжета към залива на твойта непокорност...
Фокмачтите на подранилите илюзии
проскърцваха предсмъртно –
в стремежа си да те примамят в камината на лятото.
И само реите със изтънели вратове
на първокласни преписвачи – не вярваха,
че черновите на мечтите ми –
ще се превърнат във реалност.
Но мимолетният делфин на радостта
се стрелна като мълния в простора
на изгряващото щастие
и писъкът му – неразбираем химн –
разпръсна облаците,
за да превърне всички сънища в действителност,
а черупката на залива – в невиждана безкрайност...

По хълбока на тишината –
като частица от часовник пясъчен,
се спусна плахо ракът на септември...
Оглушал безпаметно за въздишките на отлива,
отдавна сляп за сенките на гларуси –
неоправдано бързаше да стигне
многоточието на финала –
и да направи твърда крачка в непонятното безвремие.
Полегнало на пясъка хвърчилото на вечността
неволно събуди със опашка задрямалия вятър
и слепешката, втурнал се от пещерите на брега –
немирникът реши да възстанови реда
във малката вселена...

От пиедестала на скалите се отрониха
каляските на бляскавото бъдеще
и разпадайки се на идеи слънчеви –
се сляха със безкрая...

Делфин – от грохота изплашен –
се заплете във таляна на отминалото щастие...
И само фрегатата на моята душа –
с прекършен грот и изпокъсани платна,
въжетата броеше,
за да вдигне флага непокорен на мечтите ми.
Все още помня...