Съзряване

Съзряване

На сина ми Христин Павлов

Неудържими, галопиращи коне,
под бели облаци развели буйни гриви,
като пегас разперили криле,
усещат всекичасно, че са живи, живи...
Не искат и да знаят що ги чака
отвъд гранитната скала.
И не броят вагоните на влака
на времето... Това е младостта.
Тя никога за нищичко не пита –
отрова или мед под зной и мраз
сама желае да опита.

Безгрижна птичка сред щастливо ято.
Такава бях и аз – беднячката богата!
И мислех си – животът е театър,
а аз съм талантливата му прима.
И винаги попътен, ръкопляскащ вятър
по бързея на дните ми ще има...

На оня, неизвестния създател,
едва сега съзирам мъдростта.
Крилете ми се счупиха в скалата
на завист, на предателства и изневяра,
с гръбнак пречупен крета по земята
излъгана отдавна вяра.
Небето е размазано петно от кръв,
която от сърцето ми изтича.
Но там, под слънцето на изгрева ми пръв,
смирено благославям пак живота...
Защото ме научи да обичам.