Страшна селска история

Когато, в края на лятото, Петко Музиката подочу, че има рак на гърлото, престана да свири по сватби и кръщенета – и целодневно кибичеше в хоремага в центъра на селото. Там разпъваше акордеона с неугасващ мерак, а нощем продължаваше по уличките, докато изпратеше и последния пияница до дома му... “Язък... Велтмайстер... 100 баса...” – тупаше с пръст по акордеона бай Петко. После мяташе на рамо инструмента, без да го закопчава, и го слушаше безжалостно как хлипа в мрачината...

Единственият, който се опитваше да го утешава бе Асан Смока: “Слушай... наборе, всички ще мрем...” – измънкваше Смока и се заглеждаше нанякъде в тъмното. Смока като бай Петко беше вдовец и сигурно се замисляше за покойната си другарка, а безжизненото му циганско лице заприличваше на кора от черница, забодена с фас...

Петко живееше в горната махала, в къща, в подножието на Карабаир, заедно с едно куче на синджир, което бе кръстил Етиопеца и което регулярно си виеше от глад...

Случи се на Първи май: бай Петко облече бяла риза, посреса оределия перчем и цял ден свири на площада, по случай празника на труда...

През нощта над селските къщи се изля порой. Светкавиците начесто заудряха каменистия баир, а една, най-страшната, се изцепи в комина на Петко Музиката...

Етиопеца ви на умряло до обяд, когато намериха Петко, вкочанен и почернял. “Петко спял на дивана – току под комина...” – обясняваше Асан Смока. Лош късмет,така да се каже...

Следобед Павли Техника докара в двора метален контейнер и заобяснява, че Петко си го бил поръчал, “щом научил за...”; “с прозорче... оставил съм място и за акордеона...” – додаде той. “Срамота!... да го погребем като консерва...” – възпротивиха се от родата, но сетне кандисаха и те.

На другия ден, качиха своебразния чертог върху газката на селсъвета, със свалени канати и покрита с червено сукно, и тръгнаха на бавна обиколка, за да може покойникът да се прости със селото и белия свят въобще...

Но лошия късмет си е лош: мястото за гроб, което бяха определили от общината беше между дървета, така че багера не можа да влезе, наложи се на ръка да копаят разкаляната пръст и после да спускат тежкия контейнер... “Е, хайде... за последно ще е да го носим...” – каза някой, май пак Асан Смока

На другия ден след погребението мъжете отново се бяха събрали в хоремага, когато внезапно камбаната удари на умряло... “Петко май повлече крак...” – каза някой и селяните се спогледаха. Тогава видяха в горния край на мегдана да подтичва Асан Смока... спре се, махне с ръка и пак хуква...

Асан се тръшна на стола, но не успя да изрече нищо; вдигна сухата си ръка: сочеше... Селяните се обърнаха и се вцепениха на мига – отгоре идеше Петко Музиката, а около него подскача и скимти Етиопеца...

…

Вечерта Асан Смока, натаралянкан като мотика, разправяше за кой ли път историята на Петковото възкресение, макар и никой вече да не го слушаше... “И тогаз мойто брачет, Хакъто... дето изкопа гроба през деня... да вземе да тръгне, значи, да вземе акардьона... и с него още двама, будали с будали... Юзеирчето, елтехника... и Папурсиклито... от Челебиево... Таман го отворили... ковчега и... Петко го хванал за ракъта... и на Хакъто сърцето казало: пук!... К’къв го дириш там, бе брачет?!... Господ си знай работата... аз тъй знам: изровиш ли ударен от гръм, може и да оживей... Божа работа! И сега, Петко, можеш да избуташ до сто години...” – провикна се Асан към другия край на кръчмата... “Ще видим” – отвърна му бай Петко и откопча акордеона.