Старомодно стихотворение за жената

Старомодно стихотворение за жената

Не е присъщ за мене
ни котешкия скок,
нито ми трябва стреме
за набези високи.
Жената не е облак,
сред който да потъна.
И по среднощна доба
потайно да се върна.
Не е глухарче бледо
и толкова достъпна,
ни евтин е стремежът й,
ни мислите й – мътни.
Не може никой с устни
да духне срещу нея –
клепачи да отпусне
и да я разпилее.
Очите й са сипей,
нозете – бяла пяна,
които викат, викат
сърцето ми пияно,
пияно от копнежа
до синева да стигна.
И водопади нежност
по пътя да настигна.
Висока е жената
и стръмна като връх.
Далечна, непозната –
щастлив е, който пръв
се втурне. Неизбежно
до висина да спре.
Небесната й нежност
докрай да разбере.