Сред албума на миналото бъдеще...

Сред албума на миналото бъдеще...
Георги Н. Николов за моноромана на Банко Банков „Момиче за лятото“

„За отхвърлен ръкопис боли като за сакато дете“, споделя Банко Банков в уводните си думи към моноромана „Момиче за лятото“. Няма как ние, пишещите, да не се присъединим към този извод. А съм сигурен, че с него ще се съгласят и добронамерените читатели, щом се запознаят с одисеята на ръкописа. Създаден преди цели шейсет и две години... Преценяван от корифеи и издателства със „за“ и по-честото „против“ и очакващ във времето да се превърне в книга. Сега тя е при нас – съхранила в отминали десетилетия творческата си история, за да разтвори дверите на духовното настояще, чрез изд. Фастумпринт, 2026 г. И да се вгради в богатата литературна биография на своя създател. Която, заедно с професионалния му път, от който е интелектуална частица, с право ни впечатлява и днес...

Сцената, върху която се гради сюжетът, е поредният мащабен обект у нас – оловно-цинков завод. Един от многото в България в епоха на динамично промишлено строителство, повечето паметници на което днес са руини. Тъжно следствие на демократични уж политически промени. Довели до икономически крах с безогледното отричане на всичко, създадено „преди“. Но настоящето, преди да прекрачи в очакваното бъдеще, се корени в историята – далечна и близка. И без преувеличение – не ще се зачеркне, нито ще се забрави, посланието на поета Пеньо Пенев: „Безсмъртно нека остане навеки, построеното тук от мен!“ Да, паметта на поколенията е жилава и не може да се изтрие от политически еднодневки с красиви, но празни обещания. Тя неизменно пулсира в спомени, върху които се раждат човешките надежди, очакващи да станат факт... 

Разказаното от Банко Банков е също реалност: изживяна и наблюдавана от натура. От плът и кръв са и персонажите: Вангел – колега от института, снабдителят Цако, бригадирът Андро, партиецът Йордан. До тях се нареждат звеневите Ончев и бай Марин, помакът Кязим, бояджийката Тодорка: огрубели работяги, чакащи прилична надница, отдих и дребни развлечения. Изглеждат едни и същи, но всеки носи нещо индивидуално, запомнящо се сред общата маса от хора. До тях са Звездин Тодоров, първи секретар на Областния партиен комитет, дръзнал да се опълчи на официална идеологическа линия; на лекарката Асмик Гюджекян, Савина, Тантуров и т.н. Пак в делника, отдалечен и необичаен в същността си, е адвентисткият дом на улица „Капитан Отважный“. И в общата разноликост между инженерна мисъл, физически труд, църква и всичко друго в „онази“ България, ще се преплетат съдбите на Миряна и Дянко.

Не, Мира не е момиче за едно лято. Нейната физическа привлекателност, заедно с интимната й чистота, моделират образа на съзрялата за любов невинност. Тя е одухотворена и по своему проницателна в женската си мъдрост. И предана на семейството в теистичната му отдаденост, която също изповядва. Девойката не би отрекла каноните на вярата, дори в името на разгарящите се чувства. С разрешението на баща си само би опитала да ги съчетае със светските развлечения, които й предлага Дянко. Младият инженер е силно раздвоен: „И тъй, момичето, с което се канех да споделя обещаващи летни вечери, се оказа пасторска дъщеря; ама късмет. Бях расъл, от второ отделение нататък, в социалистическо време, религията влизаше в дома ни кажи-речи само през кухнята, с наденица по Коледа, с козунаци и шарени яйца по Великден.“ В съзнанието му се борят други помисли – едновременно за покълналата обич и плътските мъжки въжделения. Идеята за кратък флирт неусетно отстъпва пред нещо по-сериозно и отговорно. За жалост, по нелепо стечение на обстоятелствата, връзката безвъзвратно се проваля. Мислите на автора поемат в друга посока... привидно. Зад житейските успехи и успешното изкачване на професионалната стълбица обаче, неизменно тлее жаравата на спомена – за едно желано „лятно“ момиче в отлетяло копнежно лято. Грохотът на строежа и напрегнатите смени не могат да заглушат реквиема на автора за тази несбъдната любов. За страстта на интимното привличане, заличена от съдбата в празничната пловдивска вечер. И за глъхнещото ехо на нейните токчета към финала на нещо едва-едва започнало. „В спомените си не можех да я видя като съпруга и майка – разкрива авторът по-късно. И по никакъв начин – със скръстени ръце и затворени очи. Виждах най-хубавото момиче от онова лято. С буйна червеникава коса, стегната с шнола и бухнала на тила, с нежна извивка, очертаваща челото, с изразителни ъгълчета на веждите и свежи устни. Мира, прозряла условностите на живота, но примирена със задължението да ги приема.“

„Момиче за лятото“ е автобиографична книга. Основана върху личните преживявания на Банко Банков върху една кратка интимна връзка, приключила внезапно. Нейното емоционално отражение в творбата прави внушенията одухотворени и пречистващи. Ще оприлича любовта с цветна дъга над влюбените във всяка епоха. На благослов за сбъдване на мечтите им искрена взаимност. И на заявка за безсмъртие... Което, обаче, както виждаме и тук, се подчинява на тленните човешки условности. Все пак, каквато и да е ориста й, тя оставя своя аромат в дълбините на паметта. Докато престанат да се ронят листата в календара на живота. А може би и след това, в безкрайната Вечност? Кой знае... Но че без нея съществуването ни на планетата Земя е лишено от смисъл, е нещо саморазбиращо се. Това ни внушава авторът Банко Банков и ние напълно го приемаме.

Ала романът, съвсем ненатрапчиво, е и събирателен, реалистичен летопис на цяла една епоха. В същността й, когато ръкописът е заченат, селото и градът си подават ръка. Общественият ентусиазъм мотивира държавата към мащабно строителство, високи духовни цели и колективно мислене. В него именно отделната личност намира правилното си място, реализирайки се най-пълно. Ще припомня моралния зов на Владимир Башев: „Ако няма какво да дадем на света, за какво сме родени? Ний не щем нито славата, ни участта на големите гении! Нека само една дръзка мечта въплътим във творение, за да имаме право да легнем в пръстта, дето спят толкова гении...“

Е, след дълго мълчание монороманът „Момиче за едно лято“ дочака право на съществуване. В него среща си дават много теми – граждански и лични. Привидната грубост на физическия труд се съчетава с интимните струни на душата. Изповедността на казаното се корени върху точни картини от родната действителност. Там, където в недрата й лумва искрата между Мира и Дянко, за да не угасне никога под равнодушната пепел на изживяното. Вълнуваме се като читатели от топлината й, разгръщайки страница след страница с мъничко понятна носталгия. Благодарим ти за този литературен дар, приятелю Банко, в който продължава да диша живият живот!.. 

------------
Банко Банков, „Момиче за лятото“, монороман, изд. „Фастумпринт“, С., 2026.
------------