Лалка Павлова, съвременна литературна критика

Настоящото представяне на книгите с литературна критика от Лалка Павлова: „Резонанси“ и „Hominem guaero“, струва ми се, би било по-достъпно и разбираемо, от гледна точка литературознанието, ако бъде свързан подходът на Павлова при литературния анализ, с утвърдени мнения и постановки на безспорни авторитети в българската историческа критика. 

Едно от най-големите имена в българското литературознание е акад. Иван Шишманов, съосновател и професор преподавател по българска литература в първото висше училище в България. Най-изтъкнатите му ученици са акад. Михаил Арнаудов и проф. Боян Пенев. Симеон Радев нарича Иван Шишманов „учителю“, без да е присъствал на лекциите му.

През 1925 г., в сп. „Българска мисъл“ излиза статията „Задачи на литературата от психосоциологично гледище“. Статията се явява един от програмните и основополагащи теоретични трудове на проф. Иван Шишманов, в които той развива и прилага принципите на своя психосоциологичен метод в българското литературознание. Ето само някои от основните идеи и тези, свързани с критиката от миналото и тази от тогавашното настояще: 

Критиката от миналото: критикът-абсолютист – „критик-гръмовержец, който с жезъла си безцеремонно троши глави и репутации“- примери за критици-абсолютисти: Боало, Самюел Джонсън, Лесинг, Белински, д-р Кръстев. 

Шишманов очертава какви да бъдат характеристиките на тогавашния критик:

– свобода на личния вкус; отказва се да „предписва норми“; не търси норми, а приблизителни закономерности

Дава примери за критици от нов тип:

– Сент-Бьов, Гюйо и други. 

Очертава препоръки:

– критиката „да се откаже да създава таланти и гении и второ: да се откаже от манията да поставя естетични норми за вечни времена“; за предпочитане е „критиката на хубостите“ пред „критиката на грешките, които трябва да се изправят винаги с деликатна ръка, с истинско съчувствие и благожелателство към автора.“ 

– критиката никога не трябва да бъде злобна!; Това съвсем не означава, че трябва да се изключи критиката на грешките, която е много полезна „там, гдето се касае особено да се предпази публиката от известни вредни увлечения“. 

Цитирам фрагменти от статията, защото те се явяват основни отлики за критическите статии на Павлова. Но при Павлова има и други, характерни само за нея отлики: В обосновката на своите проникновени идеи за автора и разглежданата творба, критичката прави препратки към натрупаните в науката знания, не само от световната литература, но и от психологията, теологията, философията, което безспорно прибавя към статиите й широта и дълбочина. Те резонират с опорите в хуманитаристиката и в християнството, развивали и усъвършенствали не само духовността в нейната многоизмерност, но и в човешката душевност. Друга характерна особеност в творбите на Павлова е нейното отношение към автора, който разглежда. За което дава своите обосновки и Михаил Арнаудов и без което критиката би била суха и рамкирана.

„Резонанси“ представя 17 български писатели, между които Иван Вазов, Дора Габе, Валери Петров, Георги Константинов, Надя Попова, нашата Елка Василева. Интересното в прочита на Вазовия разказ „Сладкодумен гост на държавна трапеза“ е в неговата съотносимост с нашето съвремие. Павлова задава въпроса, защо този разказ никога не е бил обект на обстоен анализ. И предполага: „Сякаш литературните критици се боят да навлязат по-обстойно в проблематиката му, защото някак интуитивно усещат, че част от тях също принадлежи на онзи „легион“ /чиновническото съсловие и не само/, за който говори родолюбецът Вазов. 

За книгата „HOMINEM GUAERO“, събрала 10 статии посветени на творби от Кирил Кадийски Надя Попова пише: „И друг път съм подчертавала в отзивите си за литературнокритическите книги на Лалка Павлова, че тя не просто прави рутинен професионален разбор по общо приетата матрица, а избира най-характерните особености и мотиви в творчеството на един или друг автор, а понякога и най-неочакваните, които не са били досега предмет на изследване, за да ни въведе в дълбините на художествения му свят /.../ И разбира се с онази „запазена марка“ на своя критически инсрументариум – да не се впуска в общи разсъждения, а да пресее златоносния пясък в творчеството на разгледания писател и да намери най-съкровената метафора за изобразителното му можене и темперамент. Струва ми се, че сега тази метафора, ако мога така да я нарека, е латинската сентенция HOMINEM GUAERO – Търся човека, избрана от нея за заглавие.“

Докато четеш „Резонанси“ и „HOMINEM GUAERO“, освен че опосредствано навлизаш в света на разглежданите творби, си впечатлен от широките познания, от ерудицията на Павлова, отразени, вплетени в тъканта на критическия анализ, постигащи яркост, образност, убедителност при изясняване на определени находки и тези. Което още повече засилва впечатлението за постигната едновременно литературно поетична и академична завършеност на отделните статии и на книгите като цяло. Точно тази литературно поетична образност – постигната чрез реминисценциите на Павлова, отива отвъд установения в последните десетилетия, било то интернационален или глобалистичен канон в литературната критика и отличава Лалка Павлова от повечето й събратята именно в това отношение. Изборът на автори и творби, засилват усещането, че Павлова следва своя философия не просто за естетическите търсения в родната литература и техните модерни интерпретации. За тях има натрупвана в годините необходимата критика. Като че ли философията на Павлова е по извеждане и осветяване на онази дадена ни от Създателя безпогрешна интуиция по съхраняване истински ценностното в народностната душа, чрез нейните най-талантливи писатели. Струва ми се, че това е осъзната, търсена роля от Лалка Павлова в критическата работа. Роля, зададена от най-големите ни литературни критици от началото на Третото българско царство. А именно, да се развива и усъвършенства тъй необходимата тогава и във всички по-сетнешни времена сърцевина, форма, естетика в трептенията на народностната душа. Разбира се в съизмерване с големите образци в световна литература.

------------