Смехът, който помни, и тъгата, която обича

Смехът, който помни, и тъгата, която обича
За сборника „Лула от земното кълбо. Избрани разкази“ от Ваньо Вълчев

Има писатели, които търсят необикновеното далеч от всекидневието, и други, които го откриват тъкмо в неговите най-обикновени жестове. Ваньо Вълчев принадлежи към вторите. В сборника „Лула от земното кълбо“ (издателство „Либра Скорп“, 2023) една чаша боза, крайбрежна кръчма, стара къща или случаен разговор могат да се превърнат в повод за разказ, а зад анекдота неусетно да се открие цял човешки живот. Книгата събира различни по настроение и художествена задача истории, но всички те носят разпознаваемия почерк на разказвач, който познава хората и не бърза да ги съди.

Вълчев умее да вижда града не като декор, а като обитавана памет. Площад „Тройката“, старите бургаски улички, морските заведения, есенните плажове и разговорите край масата изграждат свят с плътна атмосфера. Той е населен с художници, учители, моряци, пенсионери, хитреци, мечтатели и самотници. За автора те не са статисти в градския пейзаж, а неговите истински създатели. Оттук идва и особеното усещане за достоверност: читателят сякаш не чете измислена история, а слуша някого, който току-що се е върнал от среща с нейните герои.

„Две тулумбички и малка боза“ е прекрасен пример за тихата, ненатрапчива сила на тази проза. Първоначално необяснимата молба на възрастна жена за няколко лева поражда подозрение. Постепенно обаче зад нея се разкрива достойнството на някогашна учителка, предпочела да купи книга на свой ученик, вместо да запази парите за обичайното си малко удоволствие. Художникът, който я среща, превръща тази случка в портрет. Така жестът на доброта преминава в изкуство, а привидно незначителният епизод придобива нравствена тежест. Разказът не назидава: оставя читателя сам да изпита срама от прибързаното недоверие и радостта от опровергаването му.

Съвсем различна, но не по-малко въздействаща е историята „Аз дойдох, госпожице Хаджиденкова“. Тук писателят се обръща към историческата памет, като я пречупва през интимното преживяване на първата любов. Освобождението на Свищов и присъствието на генерал Скобелев са не просто исторически фон: големите събития се отразяват в погледа и сърцето на едно младо момиче. Редуването на настоящето на възрастната жена и спомените й създава болезнено усещане за отминало време. Историята е доказателство, че Вълчев може да разказва и без комична опора, доверявайки се на лиризма и паметта.

Заглавният разказ „Лула от земното кълбо“ е може би най-сгъстеният символен център на книгата. Чичо Геро, прекарал живота си по строежите, останал без съпругата си и отдалечен от децата, излиза на разходка и открива в джоба си трохи от отдавна забравен тютюн. Със земята, сламка и слънчев лъч той си прави последна „лула“. Сцената започва почти шеговито, но финалът превръща малката приумица в сбогуване със света. Земното кълбо е едновременно предмет на човешка игра и последен дом. Тук хуморът не отменя смъртта; той прави срещата с нея по-човешка и по-трогателна.

Друга важна страна на сборника е неговият сочен, понякога неудържим комизъм. „Давай, Кольо!“, „Да сте виждали снаха ми?“, „Силата на рекламата“, „Световният заговор и съседът Ставри“ и редица други текстове използват преувеличението, недоразумението, двусмислието и неочакваната развръзка. Вълчев притежава слух за разговорната реч, за нейния ритъм, за самохвалството и лукавството, с които човек прикрива слабостите си. Неговите герои обичат да разказват, да украсяват случилото се, да се надлъгват; понякога самото разказване се превръща в главното събитие.

Тази устна, почти сценична природа на повествованието е особено видима в „Есента на капитаните“. Кръчмата „Трите чироза“ събира моряци, чиито спомени са едновременно смешни, неприлични, горчиви и достойни за записване. Желанието на сервитьора Седефчо да превърне чутото в книга е и закачлива самоирония към литературното творчество. Разказвачът сякаш намига: литературата често започва там, където някой слуша внимателно чуждите истории, а после ги преразказва по своему.

Но зад веселието непрекъснато се усеща тревогата от старостта и самотата. „Почти кулинарна история“ проследява как готвенето след смъртта на любимата жена става едновременно начин за съхраняване на спомена и възможност да се помогне на непознат. Храната тук не е битова подробност, а форма на грижа. В „Три моряшки фланелки“ приятелството, споменът за преживени житейски крушения и внезапната загуба се сплитат в особено силен финал. Трите моряшки фланелки, превърнати в знаци на сбогуване, казват повече от всяка надгробна реч.

Характерното за Вълчев е, че не идеализира своите хора. Те могат да бъдат смешни, похотливи, суетни, недодялани, понякога несправедливи. В някои от анекдотичните сюжети грубоватата шега и еротичният подтекст съзнателно излизат на преден план. Именно това разнообразие обаче пази сборника от еднообразна сантименталност. Авторът приема човешкото в неговата противоречивост: с доброто и дребнавото, с щедростта и хитруването, с верността и слабостта.

Разбира се, не всички разкази са еднакво стегнати. На места удоволствието от устната история води до разточителни отклонения, а ефектната развръзка понякога е подготвена твърде явно. При други текстове комичната ситуация надделява над психологическата дълбочина. Това са по-скоро особености на избраната разказваческа стихия, отколкото липса на художествена мярка: Вълчев съзнателно разчита на живото слово, на колоритния характер и на удоволствието да бъдеш сред хора.

„Лула от земното кълбо“ е книга за малките съдби, които съставят голямата биография на един град и на едно поколение. Тя пази гласове, които времето постепенно заглушава, и жестове, които иначе биха останали незабелязани. Затова читателят често се усмихва, преди да усети, че усмивката му е станала тъжна. И обратно – след най-горчивата история може да остане светло чувство за човешка близост.

Може би именно това е най-ценното послание на Ваньо Вълчев: светът не става по-малко жесток, когато се смеем на него, но става по-обитаем, когато не преставаме да се интересуваме един от друг. А истинският разказвач е онзи, който умее да превърне и последната шепа тютюн в памет за цялото земно кълбо.

------------
Ваньо Вълчев, „Лула от земното кълбо. Избрани разкази“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2023.