Реката, която пренася паметта

Реката, която пренася паметта
За романа в стихове „Реката на времето“ от Борис Бухчев

Има книги, които разказват измислени съдби, и книги, които се опитват да спасят от забравата действително преживяното. „Реката на времето“ на Борис Бухчев принадлежи към вторите. Издадена от „Либра Скорп“ през 2025 година по повод деветдесетгодишнината на автора, тя е едновременно автобиографичен разказ, родова хроника, свидетелство за една епоха и признание в обич към хората, които са направили човешкия му път възможен. Необичайното е, че цялото това повествование тече в стихове.

Още във „Встъпление“ авторът очертава географията на своята памет: родният Карнобат, Бургас, Тунджа, семейният дом и преди всичко майката – вдовицата, чийто образ осветява житейския разказ. Изреченото желание „И нека нищо да не се забравя“ е не просто намерение, а нравствена програма. Реката от заглавието отнася годините, но поетът се опитва да задържи по бреговете й лицата, гласовете и случките, които времето иначе би заличило.

В началните глави детството оживява с улиците на Карнобат, игрите на момчетата, махленските прякори и съседи, които не се побират в официалните истории. Бай Кироп, детската дружина, опашките за вода и магазинът на чичо Марко не са декоративен битов фон. Те изграждат жива общност, в която всяка личност оставя следа. Особено показателен е споменът за старите войнишки песни, които един от героите пази въпреки забраните: личното преживяване се превръща в разказ за паметта, поставена под политически натиск.

Съществено място заема родословието. Страниците за фамилията Бухчеви, за поп Борис, за майката Донка и за близките от няколко поколения събират предания, семейни съдби, стихотворни портрети и документални подробности. Понякога повествованието се отклонява към историята на друг човек или към цяла странична случка. Но тъкмо тези отклонения подсказват как авторът разбира рода: не като списък от имена, а като сложна мрежа от предадени уроци, страдания и жестове на подкрепа.

Следват студентските години в София, срещите и приятелствата, младите увлечения, учителството в Карнобат, създаването на семейство и работата в просветната система на Бургаския край. Борис Бухчев умее да съживи епизода с разговор, усмивка или самоиронична забележка. В тези страници прозира педагогическо убеждение: образованието не е механично усвояване на чужди мисли, а усилие човек да намери своя собствена. Учителят и поетът тук говорят с един глас.

Романът има и отчетлива гражданска страна. Преименуването на улиците след политическата промяна, натискът върху религиозния живот, идеологическите ограничения, събитията в Чехословакия през 1968 година, съдбите на неудобни за властта хора – всичко това е представено през личния спомен и авторовата оценка. Не бива да четем тези стихове като безпристрастна историческа хроника: те са свидетелство на човек, който е преживял времето, разсъждавал е върху него и днес има потребност да назове своите истини. Тъкмо субективността им е част от тяхната документална стойност.

Особено вълнуваща е семейната линия. Сватбата с Людмила, драматичното раждане на сина Стефан, порастването на децата, радостта от внуците са представени с непосредствена, неподправена нежност. В края на книгата тази светлина се помрачава: болестта и смъртта на Людмила превръщат всекидневните подробности в знаци на непоправима липса. Образът на опустелия дом в „Славейков“ е сред най-силните моменти в романа. Там стихът престава да бъде просто средство за подреждане на събитията и става начин човек да понесе загубата.

Жанровото определение „роман в стихове“ предполага и критически въпрос. Книгата не следва плътно изградена фикционална интрига, а се развива като поредица от спомени, портрети и историко-биографични епизоди. Римуваното повествование носи устна лекота, ритъм и своеобразен разговорен чар, но на места подчинява изказа на необходимостта от рима, допуска неравности, повторения и обяснителност. Не всяка строфа достига еднаква художествена концентрация. Тези особености обаче не обезсилват основното постижение: настойчивото превръщане на един човешки живот в споделима памет.

Фотографиите на родния дом, на младия студент, на учителя и на семейството допълват текста по съществен начин. Те не са случайна украса, а визуални свидетели на разказаното. Между тях и стиховете се получава своеобразен диалог: снимката запазва мигновения образ, а словото възстановява неговия глас, обстоятелствата и емоцията.

Във „Финални думи“ авторът не поставя точка само с равносметка на загубите. Срещата с Даниела връща надеждата и утвърждава възможността животът да продължи дори след най-тежката раздяла. Финалната молба читателят да приеме думите му и да прости „поетовите грешки“ звучи като човешки жест на смирение. Деветдесетгодишният автор не настоява за непогрешимост; той иска да бъде чут.

„Реката на времето“ е ценна не само като лична книга на Борис Бухчев, но и като памет за Карнобат, Бургас, учителството, семейните традиции и промените на българския ХХ век. Нейната най-голяма сила е в убеждението, че човешкото присъствие не се измерва единствено с големите обществени събития, а и с това кой ни е обичал, кой ни е учил, кой ни е подал ръка.

Реката не може да бъде спряна. Но може да бъде разказана. И докато има кой да произнася имената на отминалите хора, те не са напълно отнесени от течението. Именно в това е тихата победа на Борис Бухчев над времето – не че е успял да го задържи, а че е успял да му даде памет.

------------
Борис Бухчев, “Реката на времето”, роман в стихове, изд. “Либра Скорп”, Б., 2025.