Между смеха и любовта – човекът

Между смеха и любовта – човекът
За „Лула от земното кълбо. Избрани разкази“ и „Ангелски грехопадения. Любовна лирика“ от Ваньо Вълчев

Две книги, два жанра и на пръв поглед два различни гласа: единият разказва с усмивка за чудаците, моряците и самотниците на всекидневието, другият изповядва любовта с възторг, ирония и късна тъга. Но когато „Лула от земното кълбо. Избрани разкази“ (2023) и „Ангелски грехопадения. Любовна лирика“ (второ издание, 2026) се прочетат една след друга, става ясно, че Ваньо Вълчев не сменя своята същност, когато преминава от прозата към стиха. Той само сменя разстоянието до човека: в разказите го наблюдава сред другите, а в лириката се вслушва в онова, което човек премълчава пред самия себе си.

В разказите светът е шумен и населен. Бургаските улици, морските заведения, площадите и крайбрежните срещи не са просто местен колорит. Те съхраняват биографиите на хора, които лесно биха останали безименни. Вълчев има особен усет към устната история: към разговор, който започва с шега, разгръща се в невероятна случка и неусетно стига до сериозна човешка истина. Неговите герои говорят с различни гласове, преувеличават, хитруват, самоиронизират се. Писателят ги оставя да бъдат несъвършени – и точно затова живи.

В „Давай, Кольо!“ комичното недоразумение е доведено до почти театрален финал; в „Да сте виждали снаха ми?“ чичо Ставри превръща обикновеното спиране край пътя в импровизиран спектакъл. Тук хуморът е стихия на общуването, начин човек да овладее скуката, да надхитри обстоятелствата, понякога и да прикрие собствената си уязвимост. Същевременно тази проза не се изчерпва с анекдота. В „Две тулумбички и малка боза“ скромният жест на една възрастна учителка се оказва урок по достойнство, а в „Почти кулинарна история“ готвенето след загубата на съпругата се превръща в памет и грижа за непознати. Най-силният смях на Вълчев сякаш винаги знае колко близо е плачът.

Заглавният разказ „Лула от земното кълбо“ сгъстява тази двойственост в запомнящ се образ. Последната, необикновена „лула“ на чичо Геро започва като приумица, а завършва като сбогуване с живота. В „Три моряшки фланелки“ приятелството и загубата също намират израз не в голяма декларация, а в предмет, натоварен с памет. За Вълчев човешкото присъства най-убедително там, където може да бъде докоснато: в дребна вещ, в чиния с храна, в жест на приятел, в недоизказана дума.

Поетичната книга сякаш приближава същия поглед към сърцето. Още заглавието „Ангелски грехопадения“ събира в едно несъвместимото: небесното и плътското, молитвата и желанието. В „За какво ми е Рай?“ земната любов се оказва по-скъпа от обещаното блаженство, а в „И създаде Бог жената“ библейското грехопадение е преосмислено с нежна закачка: дори извън Рая двамата влюбени могат да създадат свой. Както в разказите, и тук авторът отказва да раздели човека на възвишена и низка половина. Тялото не унищожава духовното; то може да се окаже неговият най-непосредствен език.

Особено показателно е мястото на виното. В „Винарна“, посветено на Евтим Евтимов, то събира аромати, слънце и самодивска фантазия; в „Чаша вино“ побира и радост, и изгубена обич. Чашата е близка до трапезата в разказите: не само знак на удоволствие, а място за среща. Дори когато любовният стих е най-дръзък, Вълчев остава поет на човешката близост, а не на самодостатъчната страст. В „Тази вечер съм богат“ богатството се измерва с хляб, вино и присъствието на любимата – със същите прости мерки, с които прозата му разпознава доброто.

Но и в лириката радостта не е безоблачна. „Камерен спектакъл“ показва как телата могат да бъдат близо, когато душите вече се разделят. В „Колко сте хубави!“ чуждата любов е видяна без озлобление, макар да означава лична загуба. „Стари писма на тавана“ подлага на съмнение красивите думи от миналото; „Дали запалва огън нов“ оставя любовта да живее като топла пепел. Тези стихотворения разкриват зрелия лирически глас: той вече не настоява всяко чувство да бъде вечно, но знае, че преживяното не престава да ни принадлежи.

Морето свързва двата свята на Вълчев по начин, който надхвърля географията. В прозата то носи бургаската реч, моряшките съдби, пристанищната общителност. В поезията брегът, пясъкът, чайките и мидата се превръщат в образи на отсъствието и завръщането. В „Като просяк съм беден“ пясъкът изтича между пръстите, а сълзата е „капка море“; в „Когато“ мидената черупка пази ключ към възможната повторна среща. Едно и също пространство се оказва ту сцена на житейска история, ту вътрешен пейзаж на паметта.

Има и още една важна среща между книгите – старостта. В разказите тя често идва с празния дом, със загубения приятел, с невъзможността да върнеш времето. В „Старец на гарата“ очакването е превърнато в самотен ритуал; в „От обич“ две възрастни фигури седят длан в длан на стара пейка. Този тих образ би могъл да бъде финал и на някой от най-нежните разкази. В него любовта е освободена от необходимостта да доказва себе си. Достатъчно е, че двама души още са един до друг.

Различията между жанровете, разбира се, остават. Прозата предпочита обстоятелствения разказ, колоритния диалог и неочаквания обрат; лириката – мелодичния стих, рефрена, библейския символ и сезонната метафора. Понякога в разказите анекдотът се разгръща по-дълго, отколкото изисква художественият му център; понякога в стиховете огънят, виното и есента се повтарят до предвидимост. Но тези особености не отменят общата сила на авторовия почерк: достъпност без пренебрежение към читателя, чувство за ритъма на живата реч и неизменен интерес към човека зад позата.

В края на „Ангелски грехопадения“ стихотворението „Когато думите излинеят“ оставя мълчанието да проговори. То осветява и разказите от другата книга: след шегите, моряшките истории и многословните признания често остава нещо, което не може да се разкаже докрай. Затова двете книги могат да бъдат четени като две части на един разговор – за онова, което хората си казват, и за онова, което носят мълчаливо през годините.

Ваньо Вълчев ни напомня, че смехът и любовта не са убежища от времето. Те са начин да преминем през него, без да изгубим способността си да разпознаваме другия. Разказвачът вижда човека отвън и му подава ръка; поетът го вижда отвътре и му оставя място в сърцето. А между тези два жеста се побира цял един живот – земен, грешен, смешен, раним и достоен за обич.

------------
Ваньо Вълчев, „Лула от земното кълбо. Избрани разкази“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2023.

Ваньо Вълчев, „Ангелски грехопадения. Любовна лирика“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2026.