Съкровените вечерни монолози на Яна Вълчева

Този път Яна Вълчева ни подарява своите съкровени вечерни монолози, своите вечерни поетични откровения. Но това не са самотни монолози. В тази книга те са всъщност съкровени диалози с другия – с този, който е все още очакван, с този, който е трепетно присъствие, с този, който си е тръгнал, с този, който, може би, ще се завърне. Тя споделя своите възторзи и вълнения, своите радости, размисли и понякога носещи тъга проявления на светлото чудо Любов. В едно интервю Яна споделя: “Любовта е всичко, което имам и заради което си струва да ме има!”.

И това не е само обичта, която се ражда между мъж и жена! Това е любов към живота, жертвената понякога любов към ближния, готовността не да вземаш а да раздаваш, да откликваш, да подаряваш радост, да отгледаш живот. И в този смисъл стихотворението “Ако намериш в себе си любов” е програмно, то е ключът към всичко написано в тази стихосбирка.

Ако намериш в себе си любов
и посадиш красиво цвете,
ако изричаш тайно благослов,
дори когато се разделяш;
ако повярваш силно в непознат
и не очакваш после нищо,
ако протегнеш своята ръка
на смятания за излишен,
ако погледнеш в детските очи
и в тях запалиш нещо ново,
ако успеха чужди споделиш,
ако стопиш една тревога,
ако отгледаш и възпиташ мъж
или пък приказно момиче,
помни – не си живял веднъж,
а всеки път, щом си обичал.

Това е житейското и поетично верую на Яна, което е проектирано във всяко едно стихотворение в книгата..

Яна Вълчева е бургаско момиче. Родена тук, на брега и попила отрано в себе си морето. Може би е тръгнала към поезията, пленена от ритъма на вълните – ту спокойни и ласкави, ту по-сурови, ту тихо нашепващи нещо потайно, ту гръмогласно стоварващи се върху крайбрежните скали. Може би с морето е споделила първите си момичешки тайни. “Тайните са прошепнати край брега, морето ги е отнесло далече и само понякога приливът ги приближава за кратко... Морето неизменно се е вселило в перото ми. Нашата връзка е едно от най-интимните ми преживявания и за това често присъства в стиховете ми” – споделя поетесата.

Морето в тези стихотворения не е бъбриво описание, не е лековато обяснение във вечна любов, не присъства натрапчиво, нагиздено като цветна фотокартичка за спомен, каквото често го срещаме в някои книги. Морето в нейните стихотворения просто е част от живота й. Втъкало се е в битуването й. И се появява в мигове, когато й е нужно, когато е необходимо. Винаги навреме и винаги с осмислено присъствие:

Бреговете са пусти. В бургаския залив
тишината е миг, само с теб споделен...
Този град за такава любов е създаден!
Този град е създаден навярно за мен!

“Вечерни монолози с теб” ни предлага два стихотворни цикъла, всеки от които започва с едно развълнувано есе. “Любовта, за която обичам да пиша” е озаглавен първият цикъл. И се досещаме, че ще разгърнем страници с интимна лирика.

Всъщност, знаеш ли как се обича?
Като дъжд, като гръм, като буря,
сладострастно, дори неприлично.
 за други дори да е лудост!

От стихотворенията в тази първа част струи всеотдайност, те бликат от искреност, поетесата не се бои от това, че искреността и откритостта твърде често те правят уязвим.

В стихотворенията от първия раздел на книгата срещаме трепетите на очакването, сиянието на докосването, вулканичното избликване на близостта, възвишеността на хармонията, която успокоява страстите и се преражда в тиха и светла радост за телата и душите:

Запали ме отново с онези очи,
т които трепти хоризонтът,
а душата ми пръска се в дъжд от лъчи.
И не мога да дишам... Не мога!

Това, което откриваме, пътувайки по страниците, е нежната сила на всеотдайността, чиято крехка енергия може да възпламени света на двама и не търпи половинчатост и недомлъвки. Нежната сила, която не признава компромис. Защото, може би, за любовта компромисът винаги е пагубен.

Очарова ни чистотата, с която е отразено и възпято пленителното разнообразие и многоцветност на съкровения интимен свят на човека.

И се срещаме с особената философия на Яна Вълчева. Защото в любовната вселена има и космически катастрофи, катаклизми, всемирни потопи и ледникови периоди, след които идва тъжна пустота.

Всички ние сме посягали към страниците с интимна лирика, разгръщали сме много книги, за да усетим вълнението от невероятната амплитуда на чувствата, опиянението от взаимността и разочарованието, когато магията изчезне. Чели сме стихове, пълни с отчаяние, с безизходност, опустошителна скръб и самосъжаление на лиричните герои. Чели сме и думи на яд и омраза, на проклятие към този, който е погазил клетвата и е тръгнал в друга посока.

В стихотворенията на Яна тези колизии са посрещнати преди всичко с разбиране. С разбирането, че в многоликото битие на всеки, освен светлите успоредни пътеки на двама, може да има и тъжни кръстопътища; че понякога това, което събира, не може да устои на различните посоки, на различните предизвикателства, които изникват пред нас. И тогава съвсем естествено, макар и не безболезнено, всеки поема по своя път:

Всеки от нас се разлиства
някак и светло и тъжно.
Ти към върха безметежен,
аз към дома и огнището.
Може би пак ще се срещнем.
И ще се вгледаме в нищото...

Авторката вярва, че дори една раздяла може да те направи по-богат, по-чувстващ и по-добър. При нея липсва вайкането, отчаянието и проклятието. Лиричната й героиня търси и дори и в тъжните си мигове съхранява, надеждата, уверена, че “Вселената е низ от кръговрати”.

Затова, когато стигнем до края на цикъла “Любовта, за която обичам да пиша”, това, което остава у нас е усещането за искреност и изповедност, за нежност, деликатно отстояване на сърдечни позиции и топлината от един задушевен диалог, предизвикан от монолозите на Яна. И така тя вече е успяла да ни превърне от читатели в сърдечни събеседници.

Така, страница след страница, стигаме до втория дял – “Кутия със спомени”.

В началното есе към “Кутия със спомени” Яна споделя: “Ще поберем там всичко, което по пътя оставихме неизказано. Ще го напъхаме в една нехомогенна симбиоза между спомен и мечта и ще го заключим с нетраен катинар И все пак тази малка кутия съществува. Като прозорец към един паралелен свят, в който блести една стръмна пътека към всички пропуснати мигове.”

В този дял на книгата има повече осмисляне, по-често взиране в другите неща около нас, които ни съпътстват. Тук се прокрадват наченки на други теми, които може би ще срещнем развити в страниците на бъдещите й книги.

В заключение само ще добавя, че поезията във “Вечерни монолози с теб” е чиста, нежна, развълнувана, чувствена, изповедно откровена, изпълнена е с пориви за полет към разноликия, пълен с очарователни изненади свят на човешката обич. От тези редове понякога сякаш извира мелодия, в тях има много музика. Може би затова редица композитори посягат към тях и ги обличат в музика.

------------
Яна Вълчева, “Вечерни монолози с теб”, изд. “Либра Скорп”, Б., 2023.
------------