Сезони

Сезони

Времето в очите ми се утаява –
върху пролетните минзухари и кокичета,
върху кълнове, които от пръстта надничат,
се излива шумна, пъстра птича врява.

После слънчев взрив разхвърля на въртопи
прилива зелен в поля, градини и треви,
сбира златото на пясък с морските вълни,
трупа житните кюлчета в тежки снопи.

Лумват след това огньовете на есен –
жълто и кафяво посред сивите мъгли.
Ятото на жеравите в облак се топи,
грак на гарвани замества птича песен.

Ледната метла на вятъра замита
в локвите оцъклени изгнилите листа.
И врабците в тях издирват с тръпнещи крилца
зрънцето от слънчогледовата пита.

В тишината зимна мракът се стопява –
слънце утрото целува и снегът искри,
а денят от викове и детски смях кипи,
семенца за нова пролет пак засява...

Чакам я! В косите с цъфнали кокичета,
но в очите – с още топъл слънчев минзухар,
който ще ме води в мрака като светещ фар
с песните на дни – последни мои птичета.