Рита

Рита се вясва в този разказ като персонален ангел-хранител, назначен от неизвестна сила, за да бди над окаяното ми житие-битие... Като падащ ангел, Рита се спускаше от своите терапевтични небеса безшумно и непретенциозно: и някак без същност, в негативната аура от хлевоустие – нейната пряка пътека към божественото първоначало (“оня, пергишин, който е над всичко”) ... всъщност тя обитава една боязлива отливка на собственото си алтер его, превито от срам, че е (още) “живо”... достойна за някой объркан сън, камо ли за разказ: и така унифицирайки я, ще кажем, че е циклофреничка по своему. Ужасява се от смъртта като всеки от нас, имплозиите на фантазията я карат да се подмокря (от страх), оттам и патологичната омраза към генеалогичните й корени – нещо, което я кара да си въобразява инцести, преименувайки по този начин тревогата си... Но каквото и да се каже за нея, от нас, другите, осмилили живота и биографиите си, не можем я докосна...

Но както ужасът мени значението на думите, така и нейното мълчание кондензираше разни мистични усети – видения, продънващи клапаните на съня... “сънувам реклами” – заключаваше, уверена, че произходът на съновиденията-шупли, не е метафизически, по-скоро биохимически, уверяваше се сама... и тогава излизаше от черупката си: следват среднощни километрични разговори по телефона, жанр, който не владее; завършва се с атаки от рода на “искаш ли да ти стъжня живота?!”... не й отвръщам, което си признак на боязън (да не я загубя) ... с теб сме едно психическо перпетуум мобиле, което не отделя шлак, безконечен астрален секс (в съня) ... и не знам какво... мога да продължавам до припадък (тя си пада по това, да чува усукани формулировки, направо се изпразва)...

Рита вярва в съществуването на щастливи стечения на обстоятелствата (/атавизъм, който в нея изкласява в разни фобии: в странната кабалаистика на рожденни дати, маркиращи потока на ставащото...) – един синтетичен свят, свят на неочакавани дарове, лишен от егоизъм, презиращ паричните знаци... свят, чийто хепиенд е музеят на мадам Тюсо, застинало стайл-списание в аванс... Обитавайки непостижимата модерност, мъчеше я подозрението за заговори, целящи изолацията и ... понякога я осеняваше коментаторска страст: довеждаща я до прозрението, че тя е преродения Кайн, уседналият бунтар против статуквото, набеденият убиец... и никнеймът й придобиваше описателност от рода на: “тази, която разчлени Авел...” В нищоправенето си стигна до там, да се откаже от употребата на майчиния език, който й вменявал ужасно чувство за вина пред “колективната памет”... тя – една cool смърфиета, да се занимава с родовите архетипи, тези септични ями... Ситуации, които просто заличаваш с притваряне на клепача – стига да не са татуирани отвътре... на кървавочервен фон. Впрочем фонът на пустинята: съкровеното лоно на Рита... абсолютната стерилност, лишена от хумус, от който могат да израстат жизнелюбивите филизи на разни млади същества... непознаваемото, непонятното, заради което Рита е все още е жива (поне така твърди). Вече намекнахме, че Рита ненавижда конвейра на еволюцията, сляпото възпроизводство... непрестаннното загниване... е, списъкът е дълъг.

Впрочем такава бе на последната ни среща, преди няколко години – и сега, като я виждам в гръб, в широко черно пончо като прилеп... разпознах я мигновено, въпреки сплъстения сумрак в Борисовата градина... Рита?

“Бързам...” – извърна се тя делово. “Добре ли си?” – реших да я подразня. “Ами... да” – отвръща със стоплен глас и ме поглежда с млечносиви очи. “Пълнолуние” – погледнах нагоре. “Да, да” – каза тя и се засмя. Което си бе покана. “Студено е...” – рекох и загърнах желанието с леко отвращение. Грешка. Не и пред Рита. Самият смътен обект на желанието...

“Казаха ли ти... че много се чукам напоследък?” – подхвърля тя мимоходом, докато вървим паралелно. Светът на слуховете – обитаван от повечето самотници... “Едва ли меланхолик като мен би се впечатлил от такава вулгарна обстоятелственост ...” – мисля си. “Не съм забелязала, че имаш вълчи уши” – констатира Рита и аха да посегне.

Вървим в тъмното, както преди... и съм съвсем безсилен да направя нещо обичайно. Зная, че в следващия миг може да се шмугне в чапарала и да се появи след година-две... “Кофти” – отсича тя. Чувствам се изсмукан и не й отговарям. Няма смисъл.

“Живея на “Гогол” 1... в мансардата...” – подхвърля ми и хлътва в някакво интеренет-клубче...

Тръгнах напосоки из улиците. Нощна София... Попадам на видеоинсталация в метростанцията – в стила на Рита: нещо като рентгенова снимка на Дарт Вейдър...

В 23.15 е влакът за Б. Затварят гишето под носа ми... “Влакът тръгна...” – осведомява ме таксиметров шофьор – “но можем да го настигнем на Костенец?”... Поглеждам си часовника – изостава с четвърт час... Добре е, че не съм фаталист.

Къщата на “Гогол” 1 е сиво, плесенясало здание, а посреднощ си е жив хорор... Входните звънци са без обозначения. “Наемателката ли търсите?” – надниква през бръшляна дърта вещица. “Тя не се прибира толкова рано...” – добавя задгробно гласът. Усещам изпитателния поглед иззад тъмното стъкло, след което показвам стандартен знак...

Мисля си за Рита, докато циркулирам по околните улички... Може би ме наблюдава иззад някой ъгъл и чака да си тръгна: и то, за да не попадне в руслото на нечие повествование... да не бъде въвлечена в ординарната реалност, в която небрежно присъства... чиято заплаха й носех, вероятно... – мислех, че има по-високо мнение за мен...

Сетих се, че ненавижда да я “придружават”, когато се промушва през пропускливата вечност, с гъвкавостта на хищник... чието любопитство гасне – разочаровано от сегашната тривиалност, от кичозната орнаменталистика на нискостеблените същества, обитаващи града...

Може би не трябва да се срещаме днес... бях поизгубил някои вещи, докато обикалях натам-насам, ръцете ми бяха празни, тъй че, щом тръгнах да се катеря по ръждивия улук, нищо не ми пречеше...

Влязох през капандурата и оставих няколко стъпки по маниерно белия под. Попаднах на неоправено походно легло, с отметната завивка от гъши пух... Докато лежах си мислех, че няма начин вълкът да не е мастурбирал, очаквайки Червената шапчица...

Сънувах, че сънувам, че... Вратата се открехна. Русоляво същество с албатрос се ококори в процепа... “Кой сте вие?” – попита единия от нас.

Каня се да повторя въпроса, когато нахълта Рита. “Излез” – нареди му тя. “...ти какво... да не ревнуваш...?” – наостри се тя. “Ще легна между двама ви...” – и ме поглежда с мазохистична усмивка. “Господинът гей ли е?” – питам неутрално. “No sex... като мен” – и пак се хили. “И за кво ти е такъв?”; “Тони има интересно лице... римско...” ; “Абсолютно празен тип... като пластмасов е...”; “Няма да обиждаш приятелите ми...” – наема се Рита с тих фалцет, който обещава да прерасне в яка истерия.”; “Знаеш, че ме дразни афинитета ти към изметите...” – додавам примирително. Зениците й са се разширили, блестят... Целувам я внезапно по ушенцето. Машинката се пуска оттам. “Захапи ме за врата... – прошепва разнежено тя – ...прави с мен каквото искаш...”

Надниквам в кухничката; междувременно съществото изглежда се е надрусало и хърка, в ембрионална поза, върху тъмночервен козяк... “Иска ти се да го сриташ?” – отгатва зад гърба ми Рита.

Събужда ме болка в лявата китка. Някой ме е закопчал с белезници за металната рамка на кревата... до мен спи Рита, естествено гола, с ръка върху гърдите, другата й също е закопчана за една метална ръчка от кревата (изработен по проект на Рита)... Не ми остава друго, освен да наблюдавам гладката й като коприна кожа и да чакам да се измъкне от съня... Синтетичното същество оттатък изглежда се е изнесло, чувствам досада да го мисля ...

Белезниците я сепват: “какво става?”... “Мислех, че е част от сценария...” – промърморвам. “Чакай бе... какъв сценарий... къде оня ненормалник...” Рита се разядосва. “Ами... каза, че отива за атрибутите...” Рита ме изгледва като извънземно, след това ме смушва в ребрата, чак ми избиват сълзи... Почваме да се тресем от смях. “Искаш ли да се любим...” – изведнъж превключва тя и циците й щръкват завоевателно.

През цялото време имах чувството, че някой ни наблюдава, очаквах дори онзи дегенерат да се появи в нелепицата... питам я за него: “а... той е режисьор... в някаква кабеларка...” – отвръща унесено и заспива. Какво ли сънува?

Аз сънувам, че се любим, и пак, и пак, забравих откъде започнахме въртележката... внимателно обсебени от себе си... “нашата любов... трябва да е любов?...” – мисля си колебливо. И сега буквално закопчани един за друг... “Това са нашите брачни халки – казвам й – ... докато смъртта ни раздели...” Тя ми запушва устата с ръка.

“Като вечен двигател сме...” – Рита ме смушва с пръст в корема. “Е, добре де... обитаваме време, което е линия... вектор... (целувка)... насочен към безкрайността... и т.н., и т.н... и не знаем... и не знаем – какво има да става нататък...”