Поет

Поет

На Пенчо Славейков

Аз съм единна светлина,
която всичко претопява в песен:
лесът и морската вълна,
и облака, и ширен свод небесен.

И целий мир около мен
със пъстротата си до безконечност
чрез моя дух преобразен
добива плът и красота, и вечност.

* * *

Погълнал звездни небеса,
искрее самодивски вир.
Въздиша в дебри на леса
невидим и безкраен мир.

Потаен в планината кът
потайни шепне ми слова
и аз приседнах край лесът
в легло от папрат и трева.

За миг проблесна метеор.
Описа огнен кръг над мен.
Аз чувам ек от тайнствен хор,
очи затворил уморен.

И чувствам как в свят непознат
ме вдигат люлки от лъчи.
О, нощ, велика благодат –
нощта със хиляди очи.

* * *

Над мен венец – планински къдрав гребен
и хиляди очи на небесата,
и лунен сърп като че в мир вълшебен
петна разсипва златни през листата.

Лежа в тревата. В мрежа гъсти грани
ридай глух плач от водопад далечен
и морен, свежо лъха ме дихание
от някакъв живот незрим и вечен.

Зоват безмълвно звездните простори,
дъбравата – с мълчаньето си тайно –
и мойта скръбна се душа разтвори
за нещо кротко, светло и безкрайно.