Писмо до бубата

Писмо до бубата

Балконът на старата къща
към спомени често ме връща.
Тук е любимото място за мен.
В полите на Странджа аз приютен.
Тук усещам вятъра в листата
и падащи орехи по земята.
Славей, врабче или чучулига
и чист въздух. Това ми стига
да взема белия лист вдъхновен
и напиша няколко думи от мен.
Шуми реката, ромоли дерето.
Това райско кътче от Бога е взето.
В края на селото, в тишината,
с мисъл обхождам света и земята.
Тук пред ореховата поляна
с Бубата до мен засмяна.
Понякога облаци мрачни минават
и от тях дъждове да валят не престават.
И пак е красиво. И всичко е живо.
И как птичките пеят щастливо.
Нищо че бури понякога има,
къщата сбира и десет, и двамина.
На легла, на пода или във дама
ще приюти приятелите и нас двама.
Че животът не е само лукс,
даже да си ходил и в Бенелюкс.
Да усетиш в печката дървата
и върху нара дъхът на жената,
която се е лишила от лукса за теб,
за да бъде в твойта бърлога до теб.
Звън на хлопки и чанове
ме носят към моите блянове.
Потъвам в полите на планината
и в обятията на жената,
която за мен е готова на всичко,
макар че чувства дискомфорт мъничко.
Благодаря за това, Бозе добричко.
Знам, че от теб това не е всичко.
Моите мъжки капризи търпиш,
само и само до мен да вървиш.
Когато те няма, далече от мен,
на моите спомени аз съм във плен.
Чакам да видя твоята усмивка
и да те посрещна със една разпивка.
Дали със узо или уиски-скоч,
няма да кажа „Спокойная ночь!“.
Хайде, Бубе, идвай! Вече стана девет дни.
Имаме да изживеем още бъднини...