Песен за морето

Песен за морето

    На Красен, сина ми.
 
Морето,
в тъмната чаша на залива,
бавно угасваше.
Потъмня кристалното синьо
          горе – в безкрая
и долу – в бездънното.
Взе си въздух дълбоко
                      морето.
           Заспиваше
в люлката синя.
Цяла нощ самодивски пътеки извиваха
и се впиваха сребърно, диво...
 
Да  избяга – то насън тихо плака,
                                безсилно,
и милион водорасли го милваха,
и пилееха риби хайвера си –
                      за лекарство,
а звездите една
                   по
                      една
все отиваха
         да го утешат
                           и угасваха...
 
Беше болно за глътка земя,
но скалата ревниво я пазеше.
Ясно чух как в краката ми изхрущя
укротеното морско щастие.