Пазачът на фара

* * *

Пазачът на фара, не!
Почакайте, става дума за нов!
А не оня познайник на Валери Петров.
Та пазачът на фара, запалил цигара,
от мисли прояден, намръщен и гладен.
Завършил строежа, критично оглежда
кулата фарова и огледалото,
новото – не старото,
с което в тъмното нощем ще свети
на всички приятели, бардове и обикновени поети...
Без покана да дойдат на гости,
дори и през пости.
Да носят само китара,
че свойта положи в градежа на фара,
а ето сега, след като свърши строежа,
всяка нощ, че и ден го наляга копнежа,
за песен и музика стара,
с верни думи – не с трам-тарара.
Да повие душата си поръждясала –
в спомени,
толкова дълго далече прогонвани.
Да развърже мечтите си – нека да скитат
покрай прибоя, пясъка и скалите,
че само те го крепяха векове и епохи,
забравени от света – последни пройдохи,
когато бълнуваше думи – незаписани още
в свойте безсънни и безпаметни нощи...
Та мечтае пазачът на фара
за топъл звън на нежна китара.
И чака стари приятели,
препивали с него и много патили,
навлезли в лоното на есента,
горди – с белите ризи.
Разбрали, че няма да оправят света,
но пак воюват с капризите...
Да изпратят лятото с песен
и звън на стара китара.
Какво, че вече всичко е есен?!
Те имат приятел на фара...