Опашка

Опашка

С опашка
от гняв
прогонвам
амбулаторни миражи.
С ръка
върху ранената котка
развивам крушката на слънцето.
Боговете поглъщат котките
като нектар –
ядат ги с целувка
и с всяка целувка се раждат
елегантни хищници.
Нощем падат от дърветата
във формата на жени.
Кожата ми трепери.
Толкова неща се случват в гърдите ми.
Ако можех да се превърна в сталагмит
достигащ небето
и Бог
да подуши
праисторическите стърготини на сърцето ми.
Котката отива под леглото, за да умре.
Там е краят на света – прозрачен.
Дни наред съм до нея, следва
тунел
и стъклени очи, които се взират.
Нощта се утешава с приказки.
Стоя като статуя
с бушуваща опашка.