Не смъквай плаща още, рицарю!

Не смъквай плаща още, рицарю,
нощта продължава...
Ето – и совата – и тя пропищява
злокобно. Злобно
прилеп над теб прелетя.
Мизансценът е класически,
но къде са вещиците
и драконите защо
не прорязват мрачината
с огнените си езици?
И всички птици къде
са отлетели?
Какво се случва”
Шпагата не улучва
никакъв враг.
Само тайнствен, гъст, непрогледен...
мрак!
Но ти не смъквай плаща!
Ето – там изпълзява гном.
Тромаво лъкатуши, пиян
от блян
по самодивско хоро,
но защо е устремен...
към мен?
Моята съвест не страда –
в перверзна наслада
е душата ми – млада,
блестяща във бисери
от утробата на Посейдон.
Пак политвам –
в галоп, на кон,
и копитата му не докосват земята.
Духът ми – неуморим наивник – се мята
необуздан, недресиран, нережисиран –
между истината и лъжата.
Толкова падания – и никакъв стон.
Но... срещу мене иде гном.
Това не е ли безотговорността
на моята мъдрост?
Тръгвай, рицарю!
Вещицата съм аз –
литнала срещу хода на времето.
И дракони са моите мечти
да апострофирам Нютон,
в самодивско хоро
съм увлякла наивните,
тихите и кротките,
рутинните
плетачки на дантели.
И затуй са птиците
онемели...
А срещу мене иде гном...
Рицарю,
плаща захвърли!
Зная кой ще победи!

----------------

Публ. в “Темида и Пегас. Антология поезия и проза от бургаски юристи”, Бургас, 2016 г.

----------------