Не настоявай

Не настоявай

Не настоявай истински да те обичам,
когато аз самата съм лъжа
и всяка част от себе си отричам
докато бягам от реалността.

Не настоявай в тебе пристан да намеря,
когато съм бушуващо море
и все от гняв и паника треперя,
в очакване на бурята да спре.

Не настоявай да споделям всяка мисъл,
когато в мене няма светлина
и мракът сякаш в клетка е орисал
да се заключи собствената ми душа...

Не настоявай да изпълня свойта роля
в пиесата ни нова – любовта,
когато за сценария ѝ спорят
поетите във моята глава:

Единият го пише като драма,
трагедия с изгубени души,
които сбъркали са любовта с измама,
с размазан поглед от отчаяни мечти.

А другият чете го със насмешка –
горчиво-сладък черно-бял романс,
във който съдена е всяка наша грешка
от публика невежа – ти и аз...

Не настоявай, моля те, но чакай,
почакай първо да обикна мен,
да свикна със оковите на мрака
докато пак го преоткрия в ден.

Тогаз, ако все още ме очакваш
ще вляза смело в нашия романс,
във ролята, която настояваш –
ще бъда част от смисленото “нас”.