На моето “Ти”

На моето “Ти”

През последните дни си мисля за грешките, за любовта, за нас самите. Колко много се боим да дадем сърцето си отново на някого след като десетки пъти някой преди това го е изпускал. Страхът в очите, едва доловимото трепкане във вените, което прераства в ураган за броени моменти само при лика на новата любов. Толкова е трудно да направим крачката, макар да е само една – да си позволим да продължим напред с цената на всички рискове, които крие бъдещето.

Да покажем ли чувствата си, да ги скрием ли? Да прикрием ли лошите си страни, да ги изрисуваме ли несъзнателно във въздуха между телата ни? Какво да правим този път, за да е различно? Ще боли ли отново? Колко?

И въпреки всичко, което ми се случи и което не успя, защото нямаше достатъчните секунди, за да бъде, мисля си, че човек трябва просто да е себе си – несъвършен, нешлифован, стоящ с джобове, преливащи с всичко, което е ! Мразя думите “истинска любов” и “истинско приятелство”, за мен те не съществуват... Или е любов и я има, или не е... Или е приятелство, или нещо друго.

И ако е любов, тя ще те приеме с всичките ти белези, остри ръбове и плахи надежди. Няма да иска нищо, нищо в замяна. Ще остане във времето, колкото и да е трудно. Разбитите сърца са най-трудни за обичане! Но си заслужават! Защото не значи, че не могат да дават от себе си,а че са забравили какво е да обичаш без болка, без предразсъдъци. И им трябва малко топлина, за да забият отново по някого.

А после каквото е писано! Или ще е урок, или любов!

* * *

Беше ме страх до лудост отново да допусна някого в моя свят, беше почти невъзможно и сама се плашех от високите прегради, които бях изградила около себе си, но за нищо на света не ги събарях. Така беше сигурно, беше безопасно! Един човек обаче успя и ги пропука, събори ги леко, нежно и несъзнателно тухла по тухла и ми се усмихна срамежливо през тяхната пролука. И даде на всичко черно цвят – дрехите ми се обагриха в точки и цветя , а душата в бебешко розово. И беше най-истинското и чисто усещане от “векове” насам. И макар най-големият ми страх да се сбъдна – не съжалявам и за миг, сърце! Защото всяка любов ни учи на нещо и ни прави по-добри,вярвам в това, стига да имаме очи да го видим през болката, да се изчистим от нея и да надникнем зад нея. Там където сме голи и боси, само по душа.

* * *

Благодаря! Защото ми доказа, че има светлина и в най-тъмните тунели и че колкото и да са разбивани, сърцата никога не забравят как да туптят по някого, стига ние самите да им го позволим на първо място.

Благодаря, че ме научи да вярвам в светлината на мечтите си и как да препускам към тях. Благодаря за всяка пречка, която изтриваше около стъпките ми и за камъните по пътя ми, които премахваше, докато не гледам.

Благодаря, че дори и да те няма любов, аз съм тук по-богата, осъзната и малко по-добра от някога преди...

Благодарение на теб!

--------------
Милена Пламенова, “Аз без Ти”, поезия и фотографии, изд. “Либра Скорп”, Б., 2023.
--------------