Мъже в командировка

Мъже в командировка

Едно сбогуване набързо.
Паспорт, цигари, очила.
И мойте (не на място) сълзи.
Да не отива на война.
Ще имам времето за книги.
За утринното си кафе.
И малък празник ще ми стига,
когато не деля на две.
Онази улица за двама –
веднъж ще извървя сама.
Без рамото до мен. И няма
да свърши от това света.
И лятото ще продължава.
И изгревът ще бъде жив.
Съседът всеки ден ще става
все по-вежлив и по-вежлив.
Докато някой ден потропа
на уморената врата
на къщата на Пенелопа.
(А Пенелопа е жена...)
В друг век сме – и ще му отворя.
От скука, от каприз, от жал.
И сигурно ще си говорим
за филмовия сериал.
А там, на филма, се целуват
и ги покрива грешен мрак.
Пък Одисей да си пътува,
когато е такъв глупак.
А другият – Съседът,
след две ракии ще реши,
че някак много тъжно гледам
и трябва да ме утеши...
Ах, Одисей му е разказвал
едни такива нещица...
че справедливо го наказвам.
(Тук става дума за рога.)
В друг век сме, но през вековете
се раждал по един такъв –
най-истинският от мъжете.
Обикновено не е пръв.
Обикновено е последен.
В живота ми се е прострял.
Пред него, (Боже мой!), съседът
прилича на съдран чувал.
Без него даже въздух няма.
Не дишам и наум броя:
една командировка само.
Не става дума за война...