Мавруд от Станимака

Мавруд от Станимака

Мило мое, и аз една Коледа имах хвърчило.
Вънка трупаше сняг, вътре в мен бели вишни цъфтяха.
Още помня как татко ми каза: „Ах, мине ли зимата,
ще излезем навън и ще вържем хвърчилото с вятъра!”.
Помня също как ровех в нощта с очи звездните улици,
по които внезапно в небесното мама бе минала,
а до мен в доверчиво златисто лежеше хвърчилото,
и макар опаковано, да я настигна ме вдигаше...
Зад прозореца виеше вятър, а стенеше в бъчвите
станимашки мавруд, който татко ми тежко преглъщаше
и прегърнал в леглото хвърчилото, слушах как мъката
той превръщаше в песен, а мама отгоре я слушаше...
Но дойде пролетта и залисан в игра с пеперудите,
той забрави какво в оназ коледна нощ обеща ми,
после цялото лято се гмурка в най-нежните приливи,
а хвърчилото, скрито в килера ни, все ме очакваше.
Неусетно над нас есента си разпръсна къдриците
с аромата на грозд, с кехлибарено топли зеници
и на пръсти по тях, като въжеиграч, дойде зимата.
И за миг тате литна към мама подобно на птица...
В мрака сгушил хвърчилото слушах сам долу във бъчвите
как мавруда за тях вдига тост, а след туй дълго стенеше
и реших да го сипя в снега, за да стигне до мъртвите,
и след миг чух над мен как баща ми на майка ми пееше...
Много пъти кръвта си смени виното между датите.
Пак е сняг, а в косата ми вишнев цвят бавно се стели.
Мило мое, навън да излезем, чуй как вика вятърът
с песента на баща ми хвърчилото ти да се слее!