Маркова невяста

Маркова невяста

Балада

Там, дето Вардар през горите
промъква своите води,
днес още личат между скалите
от сгради нявгашни следи.

Кога земята нощ притули,
там на скалисти висини
откройват се на стари кули
високи зъбести скали.

От звездни висини небесни
се спуща чудна тишина.
Спи всичко, сал в прозорци тесни
на кули бляска светлина.

Из зали някой проговори,
прозвучват стъпки в бавен ред,
призвънка ключ, и се отвори
желязната врата отпред.

Една жена оттам излиза
с детенце малко на гърди
и по пътечка тя възлиза
над речни пенести води.

На стръмните скали се спира,
на Вардар слуша буйний шум,
далеч в клисурата се взира,
където се белее друм.

Дали е жив или загинал,
не стига вест до нея ощ,
откак е Марко в бой заминал,
тук тя го чака всяка нощ.

Тя чака, чака да го зърне,
да го посрещне чака тук –
в обятия ще я прегърне,
ще я притисне млад съпруг.

От коня рожба първескиня
да вземе да се наведе:
от кон кат слезе юначина,
тя кон в обор ще заведе.

Вечеря сладка тя ще сложи
и старо вино ще налей,
и ще постеле брачно ложе
с коприна – дар на сватба ней:

гальовно той ще й говори,
а тя на негови гърди
глава печално ще обори
и думи с плач ще зареди.

Ще каже тя, че е погубен
домът му бащин от врази,
ще каже тя как син възлюбен
откърмва с кървави сълзи,

как, откога е той заминал
врази са влезли в роден край,
как в робство българин е гинал,
как в робство и сега страдай.

Тя чака, мъж-юнак очаква,
надеждата си чака тя!...
Дете й на гърди заплаква,
заплаква тя сама в нощта.

И плаче, и дете прегръща,
но нейде щом петел пропей
назад се в кулите завръща,
изчезват кули – връх пустей.

Там, дето Вардар през горите
промъква буйните струи,
цял ден се ронят от скалите
на капки горестни сълзи.

1913 г.