Хибридността на литературния дискурс. “Ад” от Дан Браун

Хибридността на литературния дискурс. „Ад“ от Дан Браун

Днес името на Дан Браун се е превърнало както в синоним на масова литература, така и в предмет на сериозни академични и извънлитературни дискусии. Авторът, чийто стил съчетава трилъра и, така да се каже, атеистичната аргументация, проблематизира самите граници между фикция и реалност, между сакралното и профанното, между каноничното и светското. Един от най-ярките обекти на неговия творчески „удар“ е именно Църквата – институция, която според автора и в другите му произведения, в модерния културен контекст все повече функционира като locus на изтласканата истина. Браун артикулира своите тези чрез реториката на научния дискурс: въпроси като божествен или човешки е произходът на Христос, мистериите на Граала, автентичността на Светото писание – всички те са експлицирани с претенция за достоверност, макар и обвързани с художествената фикционалност.

Съществува традиционното виждане у масата читатели, че романите на Дан Браун принадлежат към сферата на чистата фикция. Но в действителност те демонстрират едно поле на преплитане между документалното и изкуствено конструираното, от което романът придобива дидактична функция. В един свят, в който младото поколение все повече се отдалечава от книгата (поне според „националната митология“!), текстовете на Браун парадоксално изпълняват медиаторска функция чрез своите качества – откъдето и да бъдат погледнати.

Романът „Ад“ (появил се на българския книжен пазар през 2013 г., дело на ИК „Бард“), носи заглавие, което е не просто алюзия, а интертекстуална стратегия, чрез която Браун „присвоява“ символния капитал на Дантевата Комедия. Италианският поет, чиято поема от XIV век структурира християнската космогония в триадата „Ад-Чистилище-Рай“, се оказва своеобразен фон за Дан-Брауновата фабула. Авторът вплита в наративната тъкан точни исторически и литературни факти – брой стихове, топоси, говори за влиянията върху средновековния читател, но в нова матрица, подчинена на логиката на съвременния глобален трилър.

За разлика от сложната, многопластова и символно натоварена поетика на Данте, романът на Браун е „четивен“, което го прави достъпен за всяка възрастова аудитория. Тази „четивност“ обаче е само привидна; зад „лесната“ фабула прозира сложна игра с алегоричното и пророческото. Самият Браун излага хипотезата, че „Божествена комедия“ не е просто „литература“, а „пророчество“, чиито кодове могат да се разчетат в контекста на съвременните глобални кризи – демографски взрив, екологична катастрофа, морална деградация.

Фигурата на вируса, който в „Ад“ се превръща „спасително средство“ чрез предизвикване на безплодие у една трета от човечеството, е крайно показателен. Сам по себе си той (вирусът), по презумпция нещо лошо, е този „спасител“, който ще уравновеси везните между репродуктивността и стерилитета. Реалното и фикционалното се преплитат в сценарий, който изглежда едновременно невъзможен и плашещо възможен.

Особено интересна е и заложената в романа теза, че пандемията на XIV век – т.нар. „Черна смърт“ – е имала основополагаща роля за прехода от Средновековие към Ренесанс. Така романът предлага един парадоксален прочит на историята: качественото възраждане на културата се ражда от количественото намаляване на човешката популация. В този контекст опозицията „количество – качество“ придобива особено значение в контекста на дискусията, свързана с разрухата и сътворението. Същевременно Браун неизменно вмъква мотива за „маската“ и непознаваемостта на Другия – още един важен в екзистенциален план проблем. Наративът внушава, че дори най-близкият човек остава в крайна сметка непознаваем, защото социалната тъкан е изградена от лицемерие, най-общо казано.

В заключение, романът „Ад“, смятам, доста надскача границите на „масовата“ литература и на обикновен бестселър. Той е текст, жонглиращ с жанра, смесва документално и фикционално и създава благодатна почва за множество дискурси и интерпретации. Ако Данте може да бъде считан за пророк на християнската космогония (чията творба в своята същност представлява гигантско видение), то Дан Браун се самопоставя в ролята на пророк на постмодерната демографска (и не само) криза. Дали обаче неговата визия ще остане само в рамките на литературата, или ще се материализира в нашето съвремие – това е въпрос, който тепърва предстои да бъде разрешен.

------------
Браун, Дан. Ад. София: Бард, 2013.
------------