Из “Крайбрежна поема”

Из “Крайбрежна поема”

I.
... Сутрин
чайките обличат
сребристите си блузи от простора

и отлитат.

Чайки – скитащи птици.

По-изненадващи –
мислите на човека мълчалив –
разголени.

Синият поглед на морето
как устоява срещу слънцето?

...
Светлината приижда
от линията на хоризонта –
птиците възторжено я запяват.

Трите езера се смаляват
пред ръста на морето,
островът се надига от далечината,
плажът се изпълва със забравени мигове.

Сутрин –
бургаски пейзаж.
Вървим по брега с моите приятели, поетите –
всеки със своя вътрешна светлина.

...
Навлиза във морето мост.
Градът се е разбързал.

Меря крачките си с него.
По тялото ми се катерят бъднини.
В мен слънца завихрят
нови планети. Взирам се...
Безкраят е толкова голям,
колкото мога да си представя.

...
Безкраят,
сведен до един връх.
Последният хребет надхвърля
представата за изпитание.
Небе – като нощно море.
Вълни се сипят от висините.
Вятър фучи,
блъска
по скали и ледници,
прескача каменни стени,
издига се над снежни склонове...

Но ни тегли – върхът
е в ума.

...
С упорито вървене стигаме,
тръгнали отдавна
по избраните пътеки.

Една жена на брега,
един мъж на кораба –

махат за сбогом.

И как те,
в моето сърце,
със голите си рани заживяха –

от началото
до края
да ги изстрадам.

...
Страданието е река,
мъкнеща бавно
порезни наноси
отдалеч.

Тази нощ,
в моето тяло нахлула,
стърже и мие усърдно
всички стаи маскирани.
Трескаво търся кътче –
скрито да помълча.
Кучетата, поставени да пазят,
не ми помагат.

Новият ден
нови пейзажи показва,
със старите ги сглобява –
до цялостно представяне.

II.
...
Тя върви,
вглъбена в себе си. Бавно
пристъпва по чезнещия път.
На крачка от града,
спира сред полето.

Змията я дебне,
но я прегръща вятърът –
издига я над гребена на житните вълни
и вижда тя сега
чак до еделвайса в планината.

...
Той чува
как морето го зове.
Съзира в сънищата си видения –
древни богове,
атоли,
градове митични,
които се надигат от вълните.
Иска ясния им образ –
тръгва.