История за поета, който не беше пират
История за поета, който не беше пират
На мъртвите поети, мои приятели
1.
Признах си колко ме боли
Щом проговарят сенките на оживели нощи.
Те ме множат –
побъркани петли
кълват очите ми
на зазоряване.
Дълго не разбирах,
че това пътуване е смърт,
избрана смърт.
“Летящият холандец” е на път –
пращи от стока: хора – сенки,
но търси екипаж;
А фрегатата ни вече диша:
за плячка,
за преполовена суша,
с преобърната душа
и с половин хриле...
Подписва се под правилата
на Бермудското море –
да ни изпита.
Истините са живот
по-бързотленен.
Няма радост, няма светлина –
фарватерът е диря на акула.
2.
В дяволския лунапарк
Идваме по собствена присъда –
налудничава, проста:
за шивач на речи и обущар на думи
се иска членоразделно слово.
Малцина знаят, че избират –
жив или доволен,
слаб или преситен,
зрящ или продаден
за венеца от хартия.
Маскарадът обикаля
като проказа
палуби, каюти, трюма...
– всеки кряска, гъгне, шушне, мрънка
своята членоразделна мъка.
Но Друг
пълни глинените плочки
с новия завет
и ги заравя.
Оттогава всяка нощ шептя:
“Някой търси екипаж...
От дявола не ме е страх,
защото имам много да му кажа.”
3.
Крепостта на нашите души
е свършила запасите от сол
и тръгва да суши морета.
... Колко остро бият рибите опашки
по палубата на съвестта
и как пробождат люспите им – вадят нокти,
за да признаем бързо кой ни прати
да отровим истинската смърт с подобие.
О, колко бавно и дежурно се разтварят
ножа
и харпуна
да се прицелят безразлично в нас...
Рогато се кикоти някой
в тъмното.
В различното и прицелът е лесен.
Още бяхме мъртви
и не знаехме
каква е разликата
между пустиня и море,
между сол и смелост,
между цел и знаме.
Викахме, че ни боли,
за да сме повече от призраци.
Пороите измиваха гнусливо
всичко пъстро и щастливо...
А ние тропахме закани в трюма.
въздухът тежеше като котви –
еднопосочни.
А морето е безсолно...
Дори “Летящият холандец” не иска да потъне,
докато ние сме му пристанът.
-----------------
Коментари
Добави коментар