Империалистическите стремежи на САЩ имат дълга история

В началото на миналото столетие тогавашният президент на САЩ Теодор Рузвелт оповести своето верую “Да говориш любезно и да държиш голямата тояга”. Много скоро се оказа, че “любезността” е гримаса. Обаче, “голямата тояга” стана символ на външната политикa на САЩ. С тази тояга, в началото на ХХ век, янките си осигуриха господство първо над двойния континент /Южна Америка/. Вашингтон е водил тридесет интервенционни войни в “задния двор на САЩ, за да създаде там ред”. Неговият ред!

В края на 1914 година САЩ изпаднаха в икономическа криза. Вътрешното икономическо развитие преживяваше тежки провали. Работата с експорта тръгна стремително надолу. “Като спасител за бърза помощ” тогава се оказа войната: от 1914 до 1919 година делът на САЩ от световното производство достигна 47%. Брутосоциалният продукт нарастна от 62,5 милиарда долара през 1916 до 73,6 милиарда долара през 1919 година.

Равносметката от Първата световна война за североамериканския капитал бе омайваща: докато първата четиригодишна световна касапница изтощи и разори европейските страни, величавата коса на смъртта оздрави икономиката на САЩ. Отслабването на европейците даде възможност на американците да нахлуят на техните пазари.

Икономиката на САЩ преживя бурен подем. Индустриалното производство достигна внезапно високи конюнктури. Технологичният прогрес бе впечатляващ. Селското стопанство се разширяваше. Платежният баланс отчетливо се промени в полза на страната. САЩ се превърнаха в главен глобален кредитор, във велика сила.

В 1918 година Ленин констатира: “Действително можем да кажем, че американските милиардери бяха по-богати от всички други и географски се намираха в по-сигурно положение. Те се обогатиха най-много. Всички те, дори и най-богатите страни, сами се превърнаха в контрибуционно задължени.”/бел. прев. – контрибуция – изисквания за плащане на данъци от населението на окупирана страна, респ. победена страна/.

Втората световна война също се разкри за севроамериканския империализъм като същински “родител на развитието”.

Въпреки Рузвелтовия New Deal – нов гешефт, нова търговия, който /която/ донесе и социални отстъпки за успокояване на работническата класа, в страната се очертаваше една сериозна дълготрайна криза с висока безработица.

Войната успя да намали значително армията на безработните. Ако през 1940 година те бяха 14,6%, то до 1945 година стигнаха 4,2%. Нарастване вноските на брутосоциалния продукт между 1941 и 1944 година възлиза средно на 12,5% годишно. С около 2,5% от 1939 до 1944 година нараства и индустриалното производство. Едрите щатски предприятия доизграждаха своята мощ. Ако при избухване на войната те доставяха 30% от производството на преработвателната индустрия, то през 1943 година достигнаха 70%. Делът на САЩ в световното индустриално производство в края на войната възлиза на 60%, делът в глобалния брутосоциален продукт възлиза на над 50%.

Отново се потвърди онова, което бе предсказал преди Първата световна война президентът Удроу Уилсън: “Ако войната избухне, ще видите как едрият бизнес ще се метне на седлото”.

По време на войната и непосредствено след нея, концерните на САЩ се заловиха да правят големи капиталовложения в откъсналите се от Англия доминиони Канада, Австралия и Нова Зеландия. От 1946 година се задвижи участието на САЩ при добива на нефт в арабското пространство. Още през 1953 година транснационално опериращите концерни на главната империалистическа страна заеха първото място в този регион.

САЩ бяха водещата сила на капиталистическия свят, те се бяха превърнали в суперсила.

Те си присвоиха ролята на диригент в международния оркестър.

Провокираната от империализма студена война, чиято увертюра започна с атомни удари срещу населението на ХИРОШИМА и НАГАЗАКИ и беше опит за изнудване срещу Съветския съюз, даде възможност на оръжейните доставчици да се сдобият с върховно господство в икономиката на САЩ. Военно-индустриалният комплекс добиваше все по-голямо влияние във външната политика на страната. Той въведе едно безумно оръжейно съревнование. От 1940 година над шест билиона долара бяха вложени само в програмата за атомно въоръжаване на страната!

Накрая, преследваната от Вашингтон стратегия на външния министър Джон Фостър Дълес, характеризирана като “ходене по ръба на бездната” и “смъртоносно въоръжаване” на противниковия съветски играч, САЩ се оказаха единствената суперсила.

Техните гигантски концерни завладяха нови пазари в Източна Европа и в бившите съветски републики, засили се достъпът до важните ресурси и евтина работна ръка. Тласнато беше разширяването на НАТО.

След отстъпване на Съветския съюз от международната арена, Джордж Буш-старши прокламира изграждане на “нов световен ред”. Неговият син, Джордж Буш-младши, като “политически търговски водач” на военнооръжейния индустриален комплекс и на петролните магнати, поведе една “дълготрайна война” под предлог, че се бори срещу “тероризма”, а фактически се бори да наложи хегемонията на САЩ в целия свят.

Съединените щати са както и преди, с малък промеждутък, най-голямата икономическа сила. От десетте най-мощни трансконтинентални концерна с най-голям оборот, осем са в рыцете на САЩ.

Междувременно, Пентагонът повишава разходите за въоръжаване на САЩ до рекордно високи цифри. Превантивното водене на война днес се нарича девизи /валути/.

Емисионната банка на САЩ текущо нарежда да се печатат доларови банкноти за нуждите на тази война.

Обаче: “Паричното /банкнотното/ наводняване ... довежда до едно задлъжняване, излизащо извън нормалните граници”, констатира “Ханделсблат” /”Търговски вестник”/. Междувременно, държавният дълг достигна астрономическата сума от 8,5 билиона долара! Едно десетократно увеличение спрямо нивото отпреди 30 години. Това прави около две трети от вътрешния брутен продукт на САЩ. Външният дълг на САЩ расте всеки седмичен ден “с безумната сума от 660 милиона долара”.

Затова армията на САЩ поема грижата чрез плячкосване и ограбване богатсвата на други страни да поддържа финансирането на свръхвисокото въоръжаване и в същото време да поддържа интервенционните войни.

Международната политика, при която за Теодор Рузвелт като главен инструмент служи “голямата тояга”, се оказва винаги проблематична, съмнителна, тъй като нарастваха противосили. Не на последно място във вид на ФОРМИРАЩИ СЕ НОВИ ВЕЛИКИ СИЛИ. Икономическите цели на севроамериканския капитал и политическата концепция, замисъл и идея на Вашингтонската администрация вероятно могат, едва ли така трайно, както досега, да се наложат. ОБАЧЕ, ТЕ ПРЕДСТАВЛЯВАТ ЕДНА ГОЛЯМА ЗАПЛАХА ЗА ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО.

“Ротфукс”, февруари 2007 г., бр.109, стр.22 Автор: проф. д-р Георг Грасник
(Превод: д-р Рачо Рачев)