Гара

Гара

Краката всеки ден ме водят тук.
Посрещам и изпращам всички влакове.
В натрапчивия мирис на тъга, просмукан
във пейките, излъскани до смърт от чакане,

в протрития от погледи часовник гаров
на дългия и невъзможен път към някого,
пребърквам празните джобове за цигара
на шлифера, от бързане наопаки облякъл.

А после изведнъж се сещам, че не пуша.
Поглеждам – този шлифер също не е моят.
Човекът, който във яката му е сгушен
е онзи, с който съм се сблъскал на завоя.

Около мен лицата странно си приличат –
лица, обърнати в посоката на чакане –
паноптикум на незаситено обичане.
А уж на всеки час пристигат влакове.