Ето ме

Ето ме, в тихата вечер, пред необятната морска шир. Отново тук, след толкова време на същия бряг... Хладният морски бриз край лицето ми, шумът на вълните, нежната морска пяна под краката ми.

Ето ме, тук далеч от настоящето ми, но и вече още по-далеч от онези дни... Същите скали... Да, същите от спомените ми – с острите камъни, галени от лъчите на залеза. В подножието им, там, на все още топлия пясък, ти и мекият звук от струните на китарата. Позната, нежна мелодия, изсвирена за мен.

Сега същите скали, но вече мрачни под булото на нощта – внушителни обелиски, а над тях луната като закотвен кораб насред дълбокото звездно небе... Отнякъде на пустия плаж отново звук на позната мелодия. Не от струни..., а напевната мелодия на хладния морски бриз. Сякаш досущ като онази твоята, ала не същата. Ала вече не за мен. Песен на лекия вятър за онези пенливи вълни под краката ми.

... Вятърът, никога неизоставян от тях, така както ти... от мен...

Лунните лъчи. Сега вече ясно отразени в морето – лунна пътека, неведнъж извървяна от мен още в детските сънища по пътя към мечтите... Няколко стъпки напред към водата, по нея, както тогава.

Може би днес и към теб...