Спомени за гимназия “Васил Левски” Велинград

50 години от випуск 1965 г.
Спомени за гимназия “Васил Левски” Велинград и албум на учители и всички випускници от 1962 до 1968 г. включително

-------------

Защо и как написах тази книга?

През целия ми съзнателен живот досега винаги съм носил в сърцето си един мил и нежен спомен за моите, нашите, ученически години, прекарани в гимназията. Вярно е, че всички години от човешкия живот си имат своя чар и хубост. Те всички са ни мили и приятни да си спомняме за тях. И все пак изкарването на пубертета и възмъжаването на момчетата, и порастването на момичетата до едни младежи, клонящи към възрастните, и навършващи пълнолетие – 18 години, са по-особени. Младите хора започват своята възраст на влюбването и любовта. Ето защо това са най-стойностните години на младия човек. Студентските години също имат своята стойност, но ученическите са по-чаровни, защото са по-луди и дръзновени.

Винаги ми се е искало тези мои мисли за гимназията и спомените, които нахлуват редовно в главата ми, да седна и да ги запиша. Това още повече се подсилваше и от срещите със съучениците ми на всеки пет години, а след пенсионирането ми в 2005 година и по-често. Имах и 6-7 снимки от съученици, оставени за спомен. Снимките от нашите срещи през годините също подклаждаха тези ми пориви. Искаше ми се да събера и приложа, и портретите на моите съученици от целия клас, както и снимки от срещите ни, и от гимназията. По-късно ми се прииска да мога и да събера снимките на съучениците ми от целия випуск 1965 г. Не беше лесно, но успях. Народът казва, че апетитът идва с яденето. Така и аз след като написах страниците на моите спомени за учителите, за съучениците, ми щукна една съвсем луда идея – да се опитам да събера снимките на учениците от целите седем випуска, с които ние сме учили заедно.Така събрах снимките на випуските 1962, 1963, 1964, 1965, 1966, 1967 и 1968 г. Никак не беше лесно. Но това се оказа някак си по-лесно. По-трудно се оказа да намеря и събера снимките на учителите. Те бяха около 40-42 души. Няма снимки. В моето село Ковачевица, в училището, открито 1854 г. може би от 1920-1930 г. да е имало албум със снимки на всички учители, а има списък на всички учители от основаването на училището. За мен е много важно такава традиция да се утвърди и в нашата гимназия. Не само в нея, във всяко училище, университет, учреждение, ведомство, завод, фирма и пр. трябва да има такива албуми с портретите на техните ученици, студенти, служители и работници. Това ще бъде една памет и история за всички тези заведения и за страната като цяло. С триста зора успях да събера снимките на 32-33 учители. Не са всички, но не са и малко. Качеството на всички снимки не е еднакво. Моето пренасяне на образите също е любителско. И все пак аз съм доволен да положа това начало.

Специално искам да заявя открито, че у мен не е останала някаква дълбока обида, сръдня, злоба или омраза към никого, нито към учител, нито към ученик.Емоцията в разказа понякога избуява, но в мен остава чувството ми на благодарност и преклонение към всичките ни учители, както и топло, приятелско чувство към всички ученици. Твърдо!

Тук искам да благодаря на всички хора, които с едно или друго са ми помогнали да сторя това. Благодаря на директора на гимназията сега – Емил Моллов, на г-н Никола Колев – учител по математика, на зам.-директора от наше време Кирил Велев, на Катерина Данчева – по география, на Георги Дафов – по трудово обучение, близките на учителите Суганова – по химия, Доста Табакова – по френски език, Кънчева – по психология, Янко Павлов – по мебелно столарство, Ганчо Сребранов – по машинознание, Петър Кожухаров – по пеене, Любомир Гугалов – по физкултура. Ако съм пропуснал някого, моля да ми простят. Огромна благодарност на в-к “Темпо” – Велинград, на неговия главен редактор Елена Баева, на Георги Дишлянов – журналист, както и на хората, с които той се свърза и успяхме да попълним снимките на десетина и повече ученици. На много от моите съученици също благодаря за съдействието.

Другата ми голяма цел е да подбудя всички българи, особено по-възрастните – да се обърнат с лице към предците си и да съберат и запишат всичко онова, което те знаят и разказват, за да остане за потомците. Да издирят до максимална дълбочина всичките си родословия. Да “заразят” с любопитство и родолюбие децата и внуците, за да продължат те да изучават, да изследват своите родове, и да се знаят с кого каква рода са. Много се надявам да се запали тази родолюбива искрица в сърцата на всички българи. Това е жизнено важно за бъдещето ни като народ и държава, и за нашите сънародници, които не живеят в България, за техните деца и внуци.

Дерзайте, българи!

Авторът