“Заточеници” – Яворов

“Заточеници” – Яворов

(анализ)

Стихотворението е отпечатано за пръв път в сп. “Мисъл” през 1902 г. със заглавие: “Към Подрумкале”. Написано е в края на 1902 г. по повод на заточаване на македонски българи в Мала Азия, след атентата в Солун на 6 декември 1901 г.

Творбата е издържана в стила на революционната тематика, въпреки че звученето е тъжно, елегично, пораждащо се от трагичната обреченост на заточенците, които никога повече няма да видят своя роден край.

Пейо Яворов добре познава чувството на пълна отдаденост на отечеството и драматизма от раздялата с него. Елегията е изпълнена с болка и безнадеждност, тя носи чувство на светла тъга от прощаване с родината и удовлетвореност от изпълнен патриотичен дълг.

Природната картина в началото на творбата е субективирана от мрачното настроение на българските патриоти:
От заник слънце озарени
алеят морски ширини:
в игра стихийна уморени
почиват яростни вълни…

Метафоричният епитет “ярост” носи внушение за насъбран гняв, душевна борба и съпротива. Вечерните зари на залязващото слънце багрят морската шир и носят тихо и мъчително спокойствие на душата. Метафората “игри стихийни” е внушение за извървения борчески път, за всеотдайност към идеята. Природната стихия е в хармония със социалните бури и обществените борби. Поетът внушава чувство на тиха тъга, на невъзвратимост на събитията и обреченост. Морската шир влива в душите усещане за безкрайност. Нейната свобода се отразява в тях болезнено, защото ръцете им са вплетени в оковите.

Образът на отплаващия кораб поражда чувство за раздяла, прощаване, невъзвратимост. Очертанията на родните брегове се размиват пред погледите на патриотите и това поражда мъчително чувство:
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове.

Поетът одухотворява образа на родината, за да изрази силата на страданието, което се поражда в душите на заточениците. Цялата творба е изпълнена с чувство на преклонение пред съдбата на измъчената родина, за която революционерите са се борили и са пожертвали живота си. Образът на родината присъства с очарованието на българските реки и планини:
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам – до гроб зарица
сред споменът един.

Светлият образ на отечеството ще озарява душите на заточениците до края на дните им. Всяка от осмостишните строфи завършва с непълен последен стих. Това е внушение за прекъснатата борческа сила на заточениците, за неизвървения докрай път.

За да подчертае причината за изпращането на заточение на младите българи, Яворов изразява коварната роля на предателството. В опозиция са представени образите на патриотите и изменниците. В името на отечеството, за святостта на патриотичния олтар заточениците жертват живота си и в това има едно трагично величие, от което поетът е опиянен:
Да водим бой – съдба завидна! –
край твоя свят олтар.

Съдбата на заточениците е трагично предопределена. Образът на пътя е израз на отдалечаването от родните предели и приобщаване към пространството на чуждото, в което заточениците ще страдат. Нощта като художествен образ изиграва своята роля на символ на мрачното злокобно чувство, което изпълва душите:
Простира нощта крилото си…

“Крило” е метафора на коварната защита, която ще им осигури чуждият край. Картината избликва неудържими сълзи в очите на българските патриоти, които се прощават с родния бряг. Родните брегове са синекдоха на скъпата българска земя, българския народ, неговата драматична история. Родината е символичен образ на майката, която тъгува за синовете си. Накипелите сълзи са емоционален израз на болката от прощаването:
… за сетен път
простираме ръце в окови
към нашия изгубен рай…

В творбата “Заточеници” е изграден един от най-светлите и трагични образи на отечеството, защото е видян през очите на най-предани и всеотдайни българи. Окованите във вериги ръце са алюзия за робството, на което са осъдени българските революционери. Любовта към родината е онази религия на сърцето, на която са поклонници българите:
Горчива скръб сърце ни трови. –
Прощавай роден край.

С този последен акорд завършва елегията, посветена на жертвоготовността на българските революционери.

Творчеството на Яворов е богато на теми, всяка от които е свързана с историята на българите, с тяхното настояще или с чисто интимния свят на човека. Интимно и обществено се преплитат в елегията “Заточеници”, защото авторът представя историческата съдба на народа като лично преживяване и лична човешка орис. От дистанцията на времето той изпраща своите послания за активна гражданска позиция, отговорност пред народа и обществото.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.

-----------------