Венеция

Венеция

Отидоха си птиците
и отлитнаха надеждите.
Останаха ми само чувствата,
дълбоко скрити в мен.
Отказани на другите
и тягостни за теб.
Безкрайно тежки като дългите ми
ноемврийски вечери,
потънали в тъга и мрак.
Спомени, спомени
като студени водопади
заливат моето съзнание –
за лятото и бриза,
за светлината на града,
цял свят събрал в себе си.
Тишина и болка за отминалите дни
и шум от падащи листа.
Студенина като лавина
помита моя ден,
захлупва ме нощта –
беззвездна, влажна
като целувката на воден дух.
Колко тъга... Във нея може цял свят да се удави...
Вечерна сиво-синкава мъгла,
ветрец и скитащи листа.
Иди си, воден дух, не искам твоята тъга!...
Отново оня град сънувам,
който измъчва сърцето ми
и ми липсва
като изгубена любов, несподелена,
който към себе си ме призовава
и ме приютява
завинаги...
завинаги...
завинаги...