Ще те настигна

Ще те настигна

Ще те настигна – чакай ме отвън.
Ще ме опари твойта длан гореща,
ще се стопи последния недосънуван сън,
ще се изгубят спомени и срещи.

Ще ни упрекват после затова,
че вятърът с телата си не спираме,
че в плътските окови не умираме,
че са ни чужди хорските слова.

А ние ще останем все така
безкрайно всеотдайни, чисти, нежни.
От бъдните любови не една
ще върне скоро радостта ни прежна.

Затуй, не бързай – чакай ме отвън.
Ще те настигна с глас, с очи, с мълчание,
дори да си бленуван сън... Химера, приказно създание!
Сега не бързай, чакай ме отвън...