Прилепът

Прилепът

Аз съм прилепът,
който се блъска в твоя прозорец –
да се скрие
от свойте видения в тъмната нощ.
А пък вътре е празник.
И звън на китара. И говор.
И блестят ярки лампи.
Ала в светлото виждам те лошо.
Аз съм прилепът,
който обръща живота обратно
и с главата надолу виси –
вече колко, не помня.
И разменят се Зло и Добро...
А небето е град,
в който място за всички ни има –
небето огромно е!
Но сега ни разделя прозорец.
И нещичко още...
Смешна мишка
със черни крила и със бели надежди –
аз се люлея
в тази безкрайна космическа нощ
и в стъклото до мене
(вместо в теб!) се оглеждам.
Онемях да мълча.
А и в тъмното кой ще ме чуе –
няма жива душа
над прочутото Седмо небе!
Само долу, под него,
е душно и винаги шумно,
и светът оглупял
се огражда с поредния бент.
И се пази светът –
и от себе си, и от потопа,
и забравя, че има наоколо
рамене, и ръце, и очи...
А потопът на прага му вече
като скитник потропва.
И светът, зад врати и прозорци,
онемял от уплаха, мълчи.
... Затова поседи за минутка
и се вгледай в стъклото –
аз съм прилепът
с черни крила и със сънища бели.
Отвори – поделена на две,
самотата е като живота:
трябват двама,
за да достигнат свойто Седмо небе.