Поезия за Созопол

Поезия за Созопол

На моите синове
Александър и Момчил

1.
В Созопол уличките бяха
прокарани от просяк сляп,
с протегнати ръце от стряха
до стряха търсил къшей хляб.

А къщата ми бе зелена
от заливната светлина,
която бликаше в Елена
и в други женски имена.

И плесента зелена беше,
като просъхнал океан
заливаше фенери, мрежи,
параклис гръцки осиян.

Умираше градът от старост,
умираше от красота.
Славянка под вика на гларус
роди ме тука през нощта –

в часа на лунните сонати
и аргонавтските звезди.
Край сенките на непознати
и непризнати прадеди...

2.
Веднъж по прилива разпенен,
друг път по вятъра смълчан
че има музика за мене
усетих, и усетих там,

че някой по земята скита
несретен, но в заветен ден
човечеството във гранита
извайва го над прах и тлен.

Когато в старата ми къща
извира в полунощ съня,
аз, прероденият, се връщам
от фрески и от писмена.

Прераждането ми е просто,
и пътят ми изглежда лек –
на каменния полуостров
съм аз безкрайният човек.

Припламвам тука, тука стина
в заветния и кобен час.
Единствената ми родина
изглежда съм самият аз.

3.
Спасете моя град от старост
и от музейни красоти!
Пуснете с вдъхновена ярост
над него спътник да лети!

Града на слънцето постройте
със стрехите на моя град!
Зовете звездните порои
по името на моя град!

Духа му в акварели влейте,
и в алабастър! Да ехти,
с хармонички, цигулки, флейти
в надежди, пориви, мечти!

Носете го подобно цвете
към влюбени във вас жени!
Смокините му присадете
в прозорци, вратници, стени!

И нека в багри и съзвучия
Созопол да се възнесе!
Това е също революция!
Не с меч – със гълъб във ръце!

-------------

Публ. в “Поети, влюбени в морето”, Антология поезия, Бургас, 2010.

-------------